Читать «Магия за дракон» онлайн - страница 277

3

В Северозападен Кантрей, по бреговете на алер Кан, е разположен градец на име Брин Торейдик, кръстен на една необикновена височина, издигаща се насред ливадата, около две мили на юг от града. Горе, върху скалистия хребет на затревената могила, има пролом — дълбока цепнатина, права и гладка — сякаш някакъв великан я е разцепил с меч. Ако отидете по тези места, хората от града ще ви разкажат, че някога зъл демон си построил дън върху могилата и повел война с боговете, докато накрая Бел го поразил с мълния. Демонът потънал в Третия пъкъл през цепнатината, която и до ден-днешен отвежда долу, в Отвъдните земи — стига да събереш смелост… Дори и сега, когато демона вече го няма, там продължават да се случват необикновени неща, или поне така казват: на лунна светлина танцували сини светлини, нощем натам-насам пробягвали неясни сенки, чували се плачливи звуци, скърцане и трополене.

По времето на Джил и Невин градът представляваше само мъничко селце, което се намираше на около пет мили от тора. Тъй като тя винаги си бе представяла, че Невин ще живее сред обикновените хора, не се изненада, когато й каза, че имал дом там.

— Или, по-скоро бих казал, близо до селото — допълни той. — На човек с нашата работа му се иска да не го безпокоят. Ще видиш, когато стигнем. То аз не съм се връщал от петнайсет години у дома, но изпратих преди нас Дивите да проветрят. Интересно ми е какво ли са свършили.

Един горещ летен следобед стигнаха тора. Под яркото, безоблачно небе той изглеждаше сякаш посипан с детелина, приличаше на мрачен, стар великан, превърнат в камък, а цепнатината представляваше белег от сражение. Докато го приближаваха, Джил виждаше Дивите, струпани около нея. Конят й също ги виждаше — той танцуваше и хапеше нервно юздечката, докато Невин не го успокои с няколко кротки думи.

— Ще трябва да водим конете нагоре. Прекалено стръмно е — забеляза той.

— Я чакай! Нима живееш тук?

— Живеех допреди петнайсет години. Признавам, че ми е приятно отново да съм си у дома.

Цепнатината беше широка около шест стъпки, като от едната страна стената й представляваше естествена канара, набита с пръст и трева. Другата обаче беше изградена от огромни гладко изсечени каменни блокове и в тях имаше дървена врата с голяма желязна халка по средата. Дивите ги пресрещнаха: силфиди, които наподобяваха сгъстявания на въздуха, гномчета с мършави личица и дълги ръчички танцуваха и се трупаха около Невин като деца, които посрещат завърналия се у дома баща. Едно синьо спрайтче, чиято уста беше изпълнена с остри зъбки, се материализира на рамото на Джил и й дръпна толкова силно косата, че я заболя. Сепната, тя нададе вик и го перна настрана.

— Престани — рече Невин на спрайтчето. — И Джил вече ще живее тук.

То погледна сърдито и изчезна, леко раздвижвайки въздуха.

— Сам съм направил тази врата — продължи Невин. — Един дърводелец сигурно ще се смее, но се отваря и затваря достатъчно добре.