Читать «Магия за дракон» онлайн - страница 279

— Ами проломът?

— О, той минава покрай старата външна стена. Може би някога там е имало защитен ров, но каквато и да е причината, земята се е слегнала покрай стената. Стана така, че един ден, когато минавах оттук, се качих нагоре да проуча. Ето как се натъкнах на уличката в тора — усмихна се за момент. — Копая като същинска къртица. Забавлявам се с това през дългите зими. Прокопал съм тунели навсякъде; понякога намирам грънци и украшения. Всички са в онзи шкаф — въздъхна тежко. — Някой от тези дни ще трябва да разчистя проклетото нещо.

— Ще го направя аз. Нали сега съм ти чирак.

— Така си е — гласът на Невин се сниши до шепот. — О, богове, наистина е така.

Благодарността, която долови в гласа му, събуди онова непрестанно, необикновено чувство у Джил, че го е познавала и преди, много отдавна, в някаква друга страна. То бе придружено от още едно — че цял живот се е стремила към това, наполовина заровено под земята, наполовина издигнато над нея помещение. Побърза да стане и донесе храна от дисагите. В огнището Дивите на огъня играеха, триейки гърбовете си в цепениците, тъй както котката трие своя в рамката на вратата. Невин се загледа в пламъците, а в това време Джил наряза хляб и сирене и нареди парчетата в голяма дървена чиния.

— Ще ми бъде интересно да те обучавам — обади се Невин. — Преди всичко ще трябва да разплетем кашата, която е набил в главата ти бърборливият елф. Трудно ми е да повярвам, че в уроците му е имало много ред и логика.

— Наистина е така, но сякаш това нямаше никакво значение. Колкото и да е странно, но оставам с чувството, че и преди съм изучавала деомера.

— Охо, нима? — той леко се усмихна. — Брей, брей, ти да видиш.

Не каза нищо повече по време на вечерята, само се хранеше разсеяно и гледаше огъня. Против волята си, противно на всички усилия да се възпре, Джил започна да мисли за Родри. След мъчителното им сбогуване се опитваше да забрави, сякаш споменът е място, от което да заминеш завинаги. През деня успяваше, но спомените се връщаха вечер по това време, когато преди двамата с Родри сядаха да се хранят и разговаряха за изминалия ден — в залата на някой лорд или край лагерния огън по пътя. Изненадваше се, защото бе смятала, че ще й липсва най-вече в леглото.

„Истински го обичах — мислеше тя, — но винаги съм разбирала, че деомерът иска своята цена.“ Виждаше го толкова ясно в мисълта си, застанал до някакво огнище, обърнал към нея красивата си слънчева усмивка и очите със синия цвят на метличина…

И въпреки всичко веселието и шегите представляваха трескав опит да скрие колко е нещастен. Носеше изящна ленена риза, на която бяха бродирани със сребърен конец драконите на Аберуин, хвърлящи отблясъци от светлината на огъня. Един паж му донесе сребърна чашка с медовина и Родри я глътна прекалено бързо. Внезапно видението се разшири. Джил видя, че луксозното помещение беше изпълнено с хора в карираните бриги на благородници. На един стол близо до него седеше млада жена, стройна като тръстика и също така крехка на вид, но красива, с дълга тъмна коса и широки тъмни очи. Изящните й ръце бяха здраво стиснати върху тъмносинята рокля. Стресната, Джил осъзна, че фустата й беше в цветовете на Аберуин. „О, пъклите да го вземат — помисли тя, — тази ли са му намерили за жена?“ Но когато момичето обърна глава, за да погледне към полупияния си нов съпруг, изпълнена с ужас от онова, което боговете и собственият й брат бяха стоварили в нейното легло, Джил намери сили да съжали детето. Внезапно бузата й пламна като огън. Опита да се разтрие и отстрани болката, но установи, че е напълно парализирана, тъй като тя се беше върнала и Невин стоеше наведен над нея, с вдигната за нов шамар ръка. Като пияна, Джил се огледа и видя стените на подземното помещение.