Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 95

Том не беше сигурен дали да възприеме това като шега, или е по-добре да играе на сигурно. Повечето хора в Ню Хейвън вероятно ходят на психоаналитици.

— Предполагах, че баща ти е бил собственикът на ранчото.

— Мислел си, че съм едно малко, богато момиченце?

Том се изчерви.

— Ами, нещо такова. След всичко, което ми каза… Йейл, ездаческите ти умения… — Той си помисли за Сара. Беше му писнало от богати момичета в последно време и беше предположил, че тя е просто поредното.

Сали се засмя, но смехът й прозвуча горчиво.

— Трябваше да се боря и за най-малкото нещо, което имам. Включително и Йейл.

Червенината върху бузите на Том се сгъсти. Явно се бе заблудил доста в изводите си. Тя изобщо не беше като Сара.

— Въпреки недостатъците си — продължи Сали, — татко беше чудесен баща. Той ме научи да яздя и да стрелям. След като умря, с майка ми се преместихме в Бостън, където живееше сестра й. Мама започна работа като сервитьорка в „Ред Лобстър“, за да ме издържа. Отидох във Фрамингам колидж, защото беше единственото място, където можех да отида след ужасното образование в държавното училище. Майка ми умря, докато учех в колежа. Аневризъм. Стана съвсем внезапно. За мен все едно настъпи краят на света. А после се случи и нещо хубаво. Имах учителка по антропология, която ми помогна да открия, че ученето може да е нещо забавно и че не съм тъпа блондинка. Тя повярва в мен. Много искаше да стана лекар. Подготвях се за медицина, но внезапно се увлякох от фармацевтична биология, а после и от етнофармакология. Скъсах се от учене и отидох да правя докторат в Йейл. И в Йейл срещнах Джулиан. Никога няма да забравя как го видях за пръв път. Бях на парти на факултета, а той стоеше в средата на помещението и разказваше някаква история. Той разказва чудесно. Аз се присъединих към тълпата и се заслушах. Разказваше за първото си пътешествие до Копан. Изглеждаше толкова… обезоръжаващо. Точно както онези едновремешни пътешественици и откриватели.

— Да — кимна Том. — Сигурно.

— А твоето детство? — попита Сали. — Какво беше?

— Предпочитам да не говорим за него.

— Не ставай суетен, Том.

Той се усмихна.

— Всъщност имах много скучно детство.

— Съмнявам се.

— Откъде да започна? Живеехме във фамилно имение, тъй да се каже. Огромна къща, басейн, готвач, градинар, домашна прислужница, конюшни, хиляди акри земя. Баща ми ни обсипваше с какво ли не. Имаше огромни планове за нас. Притежаваше цял рафт с книги за отглеждането на децата и ги беше прочел до една. „Тръгвай с големи очаквания“, твърдеше всяка от тях. Когато бяхме малки, той ни пускаше Бах и Моцарт и беше напълнил стаите ни с репродукции на платна на старите майстори. Когато се учехме да четем, налепи етикети с надписи върху всичко. Първото нещо, което виждах, когато се събудех, беше четка за зъби, кран, огледало — от всички ъгли на стаята ме дебнеха всевъзможни надписи. На седем всеки от нас трябваше да си избере музикален инструмент. Аз исках да свиря на барабани, но баща ми настоя за нещо класическо, така че започнах да уча пиано. „Кънтри гардънс“ веднъж седмично с ужасната мис Гриър. Върнън учеше обой, а Филип трябваше да се бори с цигулката. В неделите, вместо да ходим на църква — баща ни беше убеден атеист — ние се обличахме подобаващо и му изнасяхме концерти.