Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 87

Том погледна брат си. Душевното му състояние го притесняваше сега дори повече, отколкото физическото. Веднага щом се приберяха в къмпинга, щеше да изпрати Върнън в цивилизования свят заедно с Пинго.

— Дон Алфонсо — каза Том, — да обръщаме и да се махаме час по-скоро оттук.

— Но Учителя… — обади се Върнън.

Том го изгледа смаяно:

— Учителя?

Върнън кимна към отсрещното кану:

— Болен е.

Том се наведе и се взря надолу. Там, лежащ в прогизнал спален чувал на дъното на кануто, почти скрит сред бъркотията от екипировка и наквасени провизии, се виждаше мъж с подпухнало лице, с разрошена побеляла коса и брада. Той беше в пълно съзнание и гледаше Том със зли, сини очи, без да казва нищо.

— Кой е той?

— Учителят ми от ашрама.

— Какво, по дяволите, прави той тук?

— Заедно сме.

Мъжът се втренчи в Том.

— Какво му се е случило?

— Вдигна температура. И от два дни не говори.

Том извади медицинското куфарче и се прехвърли в другото кану. Учителя следеше всяко негово движение с очи. Том го отви и провери челото му. Гореше. Беше вдигнал най-малко четирийсет градуса. Пулсът му бе слаб и учестен. Том го прислуша със стетоскопа. Дробовете изглеждаха чисти, сърцето биеше нормално, макар и много слабо. Том му инжектира широкоспектърен и противомаларичен антибиотик. Без какъвто и да е диагностичен тест това беше единственото, което можеше да направи.

— Що за треска има? — попита Върнън.

— Не е възможно да определя, без да направя кръвна проба.

— Ще умре ли?

— Не знам. — Том премина на испански: — Дон Алфонсо, имате ли някаква представа от какво е болен този човек?

Дон Алфонсо изпълзя в лодката и отви болния. Той почука гръдния му кош, погледна очите, измери пулса, провери ръцете му и вдигна поглед към тях.

— Да, знам я добре тази болест.

— Каква е?

— Казва се смърт.

— Не! — извика възбудено Върнън, — не говорете така. Той няма да умре.

Том съжали, че е попитал Дон Алфонсо за мнението му.

— Ще го пренесем с кануто до къмпинга. Кори ще кара вашето кану, а аз ще се заема с това. — Том се обърна към Върнън: — Намерихме един умрял гид малко преди да ви открием. Къде е другият?

— Един ягуар го нападна през нощта и го замъкна между дърветата. — Върнън потръпна. — Чувахме виковете и хрущенето на костите му. Беше… — Изречението завърши със сподавено хълцане. — Том, изведи ме оттук.

— Ще го направя. Ще ви изпратим — теб и Учителя — обратно в Брус заедно с Пинго.

Пристигнаха в къмпинга малко след падането на нощта. Върнън опъна една от техните палатки и те пренесоха Учителя вътре. Той отказа всякаква храна и продължи да мълчи, гледайки обезпокоително. Том се запита дали все още разсъждаваше нормално.

Върнън настоя да прекара нощта с него в палатката. Следващата сутрин, когато слънцето едва бе позлатило върховете на дърветата, той ги събуди с викове за помощ. Том беше първи. Учителя седеше изправен в спалния си чувал, силно възбуден. Лицето му бе побеляло и сухо, очите му блестяха като парченца син порцелан и се движеха бързо във всички посоки, без да се фокусират върху нещо. Ръцете му се опитваха да се хванат за въздуха.