Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 86

— Това е едно от онези момчета от Пуерто Лемпира — каза Дон Алфонсо. — Бил е ухапан от отровна змия, докато е разчиствал храсталака. Оставили са го тук.

— Откъде знаеш, че е умрял от ухапване? — попита Том.

— Виждаш ли мъртвите пирани? Яли са от плътта около ухапаното място. Отровили са се и животните, които ги изядат също ще умрат от отровата.

Кори избута тялото настрани с пръта и лодката се отдалечи.

— Не е хубаво човек да умре тук. Трябва да се измъкнем от това място преди да падне нощта. Не ми се ще духът на човека от Лемпира да се яви в съня ми и да ме пита за пътя.

Том не отвърна. Гледката на трупа го беше разтърсила. Той се опита да потисне лошото предчувствие. Върнън, който не стига другото, беше неорганизиран и лесно изпадаше в паника, съвсем нямаше да се справи със ситуацията. „Господи, можеше и да е мъртъв!“

— А защо обикалят наоколо и не могат да напуснат това място, и аз не мога да кажа. Кой знае, може да ги е хванал демон и да им нашепва лъжи в ушите.

Те продължиха бавно. Блатото сякаш беше безкрайно, лодката докосваше дъното и често засядаше, което ги принуждаваше да излизат от нея и да я бутат. Налагаше се и често да се връщат отново и отново, следвайки криволичещите канали. Някъде в късния следобед Дон Алфонсо вдигна ръка, Кори спря да гребе и те наостриха слух. До ушите им достигна далечен глас — някой викаше отчаяно за помощ.

Том се изправи рязко, сви ръцете си на фуния и се провикна:

— Върна-а-а-н!

Настъпи внезапна тишина.

— Върна-а-а-н, аз съм, То-о-о-м!

Последваха ужасени викове, които отекнаха през дърветата, странно изопачени и неразбираеми.

— Той е! — извика Том. — Да побързаме!

Кори насочи лодката по посока на гласа и скоро видяха неясните очертания на кану в сумрака на блатото. Отпред стоеше някакъв човек, викаше и жестикулираше. Беше Върнън. Беше изпаднал в истерия, но поне стоеше на краката си.

— По-бързо! — извика Том.

Приближиха и Том издърпа брат си при тях.

Върнън рухна в ръцете му.

— Кажи ми, че не съм мъртъв — повтаряше непрекъснато той.

— Добре си, не си мъртъв. Ние сме тук.

Върнън се отпусна, ридаейки. Том го прегърна и изведнъж си спомни как Върнън се прибра вкъщи един ден след училище, подгонен от шайка хулигани. Беше се хвърлил в ръцете на Том по същия начин, уплашен и ридаещ, а слабото му телце се тресеше. Том трябваше да излезе навън и да се бие с онези хлапета — Том, по-малкият, наби мъчителите на по-големия си брат.

— Всичко е наред — каза Том. — Ние сме тук. Ти си на сигурно място.

— Благодаря ти, Боже! Благодаря ти, Боже! Бях сигурен, че е дошъл… — Гласът му премина в хълцане.

Том му помогна да седне. Беше шокиран от вида на брат си. Лицето и шията му бяха подути от ухапвания и ужилвания и зацапани с кръв от чесането. Дрехите му бяха неописуемо мръсни, косата — заплетена и нечиста, а той самият — по-мършав откогато и да било преди.

— Добре ли си? — попита го Том.

Върнън кимна.

— Като изключим факта, че можех да бъда изяден жив, съм съвсем добре. Само съм изплашен. — Той избърса лице с мръсния ръкав на ризата си и потисна ново хлипане.