Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 84

— Виж, Томас — прекъсна ги Дон Алфонсо, — то мисли, че ти си майка му.

— Как можем да нахраним това прекрасно същество? — попита Сали.

Дон Алфонсо вдигна рамене.

— Всички горски същества са прекрасни, Лечителко.

Том усещаше как маймунчето приглажда ризата му и рови из нея. То изпълзя, използвайки копчетата му за дръжки и повдигна капачето на гигантския джоб на жилетката му. Претършува го, подуши, след което се изкатери и се намести в него. Сгъна малките си ръчички, огледа се наоколо и леко вдигна носле.

Сали плесна с ръце и се засмя.

— О, Том, то наистина те обича.

— Какво ядат? — обърна се Том към Дон Алфонсо.

— Всичко. Буболечки, листа, червеи, личинки. Така че няма да имаш трудности с изхранването на новия си приятел.

— Кой е казал, че аз отговарям за това?

— Защото то избра теб, Томасито. И сега ти му принадлежиш.

Том погледна малката черна топчица, която се оглеждаше наоколо като миниатюрен владетел, който инспектира владенията си.

— То е един малък рошав неудачник.

— Рошавия Неудачник, ето как ще му викаме.

Същия следобед в един от спираловидните лабиринти от канали Дон Алфонсо спря лодката и прекара повече от десет минути да изследва водата — опитваше я на вкус, плюеше в нея сдъвкани топчета тютюн и гледаше как се спускат на дъното. Най-сетне се изправи.

— Има проблем.

— Да не би да сме се изгубили? — попита Том.

— Не. Те са се изгубили.

— Кои?

— Единият от братята ти. Поели са по канала наляво, който води до Плаза Негра, Черния Площад, гнилото сърце на блатото, където живеят демоните.

Каналът криволичеше между грамадни дървесни стволове и гроздове висящи лиани, над черната повърхност на водата се спускаше воал от зеленикава мъглица. Приличаше на водна пътека към ада.

„Трябва да е Върнън“, помисли си Том. Върнън винаги се губеше, в буквалния и в преносния смисъл.

— Преди колко време?

— Най-малко седмица.

— Има ли някакво място наблизо, където може да се спре?

— Има малък остров, на четвърт миля по-нататък.

— Ще спрем там и ще се разтоварим. Ще оставим Пинго и Сали в къмпинга, докато ти, аз и Кори търсим с кануто брат ми. Нямаме време за губене.

Слязоха на просмукания от водата тинест остров, докато над тях се изливаше дъжд като из ведро. Дон Алфонсо жестикулираше и даваше наставления при разтоварването, а после и при товаренето на необходимите провизии в лодката, които щяха да им потрябват при пътуването.

— Няма да ни има два-три дни — каза Дон Алфонсо. — Трябва да се приготвим да прекараме няколко нощи в кануто. Може да вали.

— Не се шегувайте — каза Сали.

Том подаде маймунчето на Сали.

— Ще се грижиш се за него, докато ме няма, нали?

— Разбира се.

Лодката се отдалечи. Том я гледаше през пелената от дъжд, неясна фигурка, която ставаше все по-смътна и по-неясна.

— Том, моля те, пази се — извика тя, когато той вече не я виждаше.

Кори работеше здраво и освободената от товара лодка се движеше бързо. Пет минути по-късно Том дочу крясък в клоните над лодката и видя малка черна топка да скача от клон на клон, докато най-накрая се приземи върху главата му, крещейки като загубена душа. Беше Рошавия Неудачник.