Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 65

Том и Сали седнаха на разнебитените столове.

— Аз съм Том Бродбент — представи се той, — а това е Сали Колорадо.

Възрастният човек се изправи, поклони се официално и седна отново на мястото си.

— Търсим гид, който да ни преведе през реката.

— Хм. Не разбирам какво става, изведнъж всички янки се побъркаха да минават реката, явно мечтаят да се загубят в блатото Миамбар и да нахранят анакондите. Защо?

Том се поколеба, смутен от неочаквания въпрос.

— Опитваме се да намерим баща му — притече му се Сали на помощ. — Максуел Бродбент. Минал е оттук преди около месец с група индианци. Били са с канута. Вероятно са носели много сандъци.

Човекът погледна Том, мигайки.

— Ела насам, момче. — Той протегна твърдата си ръка и сграбчи дланта на Том като в менгеме, придърпвайки го по-близо. След което се взря в него през стъклата с уголемените си очи.

Том имаше чувството, че старецът вижда направо в душата му.

След като го разглежда внимателно няколко минути, той го пусна.

— Виждам, че ти и съпругата ти сте гладни. Марисол! — извика й той на индиански. Но момичето си беше отишло. Той се извърна отново към Том: — Значи онзи, който мина оттук е бил баща ти, а? Не ми изглеждаш побъркан. А обикновено побърканите бащи имат побъркани синове.

— Майка ми беше нормална — каза Том.

Дон Алфонсо се засмя гръмогласно и плесна с ръце коленете си.

— Това е добре, това е добре. И ти си шегаджия, значи. Да, минаваха оттук и спряха, за да си купят храна. Белият мъж приличаше на мечок, а като говореше гласът му се чуваше на половин миля. Казах му, че е полудял, щом иска да премине през блатото Миамбар, но той не послуша. Сигурно е някакъв голям началник от Америка. Прекарахме една хубава вечер заедно с големи майтапи и той ми даде ето това.

Той вдигна някакви сгънати дрехи от грубо платно, порови измежду тях и протегна ръка. Дланта му стискаше нещо. В този миг слънцето го прониза и то проблесна ярко като кръв на гълъб с безукорно звездно сияние. Мъжът го сложи в ръката на Том.

— Звезден рубин — ахна Том. Това беше един от скъпоценните камъни в колекцията на баща му, струващ цяло, и то не малко, състояние. Внезапно усети, че емоциите го завладяват: това беше толкова характерно за баща му — да прави екстравагантни подаръци на хора, които харесва. Веднъж например беше дал на един просяк пет хиляди долара, защото човекът му се беше видял много забавен и остроумен.

— Да. Рубин. С него внуците ми смятат да отидат в Америка. — Той грижливо го прибра отново между парцаливите дрехи.

— Защо го прави баща ти? Беше толкова уклончив, когато се опитах да разбера.

Том погледна Сали. Как би могъл да й го обясни?

— Опитваме се да намерим баща ми. Той е… болен.

При тези думи очите на Дон Алфонсо се разшириха. Той свали очилата си, избърса ги с един мръсен парцал и отново ги сложи на носа си, по-мръсни отпреди.

— Болен? Заразно ли е?

— Не. Както вие казвате, той е малко побъркан, това е всичко. Става въпрос за игра, която иска да играе със синовете си.