Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 64

— Кой говори испански? — попита Сали, вдигнала високо банкнотата.

Изведнъж всички заговориха на испански. От групата се отдели едно по-голямо момиче и пристъпи към тях.

— Мога ли да ви помогна? — попита то със самочувствие и достойнство. Изглеждаше на около тринайсет и беше красива, облечена с тениска и панталони; на ушите й висяха златни обици. Дебели кестеняви плитки се спускаха тежко по гърба й.

Сали й подаде долара. Групата изпусна едно разочаровано „ах“, но явно децата приемаха всичко с хумор. Ледът между тях беше разчупен.

— Как се казваш?

— Марисол.

— Красиво име.

Момичето се засмя.

— Търсим Дон Орландо Окотал. Можеш ли да ни заведеш при него?

— Той замина с yanquits преди повече от седмица.

— Какви yanquits?

— Високият сърдит гринго с изпохапаното от комари лице и другия, усмихнатия, със златните пръстени на всеки пръст.

Том преглътна и погледна Сали.

— Изглежда, че Филип ни е изпреварил и е взел гида ни. — Той се обърна отново към момичето: — Казаха ли къде отиват?

— Не.

— Има ли някакви възрастни в града? Искаме да минем през реката и ни трябва гид.

Момичето кимна:

— Ще ви заведа при моя дядо, Дон Алфонсо Босуас, който е главатарят на селото. Той знае всичко.

Те я последваха. Около нея се носеше аура на спокойствие и вещина, подсилена от изправената й стойка. Когато минаваха през лабиринта от килнати колиби, до ноздрите им достигна миризма на готвено, което без малко да доведе Том до припадък от глад. Момичето ги поведе към най-лошата, както им се стори, колиба в селището, наклонена купчина от колци, в пукнатините на които почти не бе останала кал. Беше построена близо до широко разкаляно пространство, което очевидно изпълняваше ролята на селски площад. В центъра на площада се виждаха група омърляни лимонови и бананови дървета.

Момичето застана отстрани на вратата и ги пропусна да влязат вътре. В средата на колибата седеше възрастен мъж на толкова ниско столче, че кокалестите му колене стърчаха от панталоните, сякаш имаше опасност да пробият в тях дупки. От оплешивяващия му череп стърчаха няколко бели кичура във всички посоки. Той пушеше лула от царевичен кочан, която бе изпълнила колибата със смолист дим. До него лежеше мачете. Беше дребен човек и носеше очила, които уголемяваха очите му и му придаваха вид на изненадан. Беше невъзможно човек да си го представи като вожд на селището; по-скоро имаше вид на най-големия селски бедняк.

— Дон Алфонсо Босуас? — попита Том.

— Кой? — извика старецът, вдигна мачетето и го размаха — Босуас? Този мошеник? Няма го. Изгониха го от селото отдавна. Този негодяй живя твърде дълго, само седеше, пушеше лула по цял ден и заглеждаше момичетата, които преминават покрай колибата.

Том погледна смаяно мъжа, после се извърна към момичето. То стоеше на прага, сподавяйки хихикането си. Старецът остави мачетето на пода и се засмя.

— Влезте, влезте. Аз съм Дон Алфонсо Босуас. Сядайте. Аз съм просто един старчок, който обича да си прави шеги. Имам двайсет внука и шейсет правнука, а те никога не ме посещават, така че се налага да разправям шегите си на чуждите хора. — Той говореше официален, старомоден испански.