Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 62

Той се сви и се залюля, обхванал раменете си. Тъмнината не бе пълна; явно тук нощта идваше много бавно. Над блатото нямаше залези: светлината преминаваше от зелена през синя до пурпурна и най-накрая ставаше черна. На сутринта се случваше обратното. Дори когато бе слънчево, тук нямаше слънце, само дълбок, зелен мрак. Той усети болезнена носталгия по малко светлина, по глътка свеж въздух.

След четиридневно бродене из блатото водачите им най-сетне си признаха, че са се загубили и че трябва да се връщат обратно. Обърнаха лодката. Но изглежда, че отиваха още по-навътре в блатото. Това определено не беше пътят, по който бяха дошли. С водачите не беше възможно да се говори; въпреки, че Върнън говореше сравнително добре испански, а гидовете поназнайваха малко английски, те най-често бяха толкова пияни, че не можеха да изрекат и дума на какъвто и да е език. През изминалите няколко дни колкото повече изглежда се губеха, толкова по-гръмогласно гидовете им го отричаха и пиеха още повече. А след това Учителя се разболя.

До слуха на Върнън достигна груба ругатня. Един от гидовете хвърли картите си и се олюля на краката си с пушка в ръка. Лодката се разклати.

— Cabron! — скочи другият и грабна едно мачете.

— Спрете! — изкрещя Върнън, но както обикновено, те не му обърнаха никакво внимание. Започнаха да се псуват и се сбиха. Оръжието изгърмя, но никой не пострада, чуваше се задъхано сумтене и блъскане в ребрата; а след това двамата мъже седнаха долу, събраха разпилените карти и се заеха да ги раздават, сякаш нищо не се бе случило.

— Какъв беше този гърмеж? — попита Учителя с известно закъснение, отваряйки очи.

— Нищо особено. Пак са пияни.

Учителя потръпна и придърпа още по-плътно одеялото към себе си.

— Трябва да държиш оръжието далеч от тях.

Върнън не отговори нищо. Би било глупаво да се опитва да им отнеме оръжието, дори когато са пияни. Особено пък когато са пияни.

— Комарите — прошепна Учителя с треперещ глас.

Върнън напръска малко репелент върху ръцете си и внимателно го размаза по лицето и шията му. Възрастният мъж въздъхна с облекчение и затвори очи.

Върнън подръпна влажната тениска около себе си, усети тежките капки дъжд по гърба си и се заслуша в звуците на гората — противни крясъци на ярост и обезумели от силата на нагона животни, които се съвкупяват. Той си помисли за смъртта. Изглежда, че въпросът, който цял живот го бе измъчвал, беше на път съвсем скоро да получи отговор и то по един неочакван и потресаващ начин.

20.

От два дни над реката лежеше тъмна, защитна мантия от ситна мъглица. Том и Сали се движеха нагоре по течението на реката, следвайки извивките на каналите, като продължаваха да спазват строго тишина. Пътуваха денем и нощем и спяха на смени. Не разполагаха с много неща за ядене, с изключение на двете захарни пръчки на Сали, които си разпределиха на дажби парче по парче и малко плодове, които Сали бе събрала по пътя. Не забелязаха следи от войниците, които ги преследваха. Том започна да се надява, че са се отказали и са се върнали обратно в Брус, или че са заседнали някъде. Реката беше осеяна с пясъчни дупки, плитчини и заседнали дънери, които можеха да спрат не една лодка. Уаоно беше прав.