Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 57

Откърти се и третата дъска. Отворът беше вече достатъчно голям, за да могат да се проврат. Кучето отново започна да лае истерично.

— Само още един удар и ще извикам лейтенанта!

— Не разбирате ли, че ми се налага…

— Не мога да направя нищо.

— Вие, войниците, сте направо варвари!

— Такива са правилата, сеньорита.

— Това са казвали и хитлеристите.

— Сали, хайде да тръгваме — изсъска Том, жестикулирайки в тъмнината.

— Хитлер не е бил чак толкова лош, сеньорита. Накарал е влаковете да се движат по разписание.

— Това е бил Мусолини, идиот такъв! И двамата сте направо за бесилката.

— Сали — прошепна настойчиво Том.

Тя се приближи към него:

— Чу ли го какво каза току-що този скапан нацист?

Той я побутна към дупката и й подаде спалните им чували. Хукнаха приведени по пътеката към града, без да се обръщат. Градът не беше електрифициран, но небето беше ясно и лунната светлина обливаше празните улици. Отвсякъде се чуваше лай на кучета и те можаха да се промъкнат, без да създават по-голямо безпокойство. Въпреки шума не излезе никой.

„Тези хора са се научили да не надничат в чуждия двор“, помисли си Том.

След пет минути се намираха долу при лодките. Том освети с фенерчето военната лодка, единствената с двигател с осемнайсет конски сили. Беше добре оборудвана, с два огромни пластмасови резервоара за бензин, и двата пълни. Той започна да я развързва. Внезапно се чу глас, говореше тихо в тъмнината.

— Вие не иска този лодка.

Беше мъжът, с когото се бяха уговорили по-рано през деня.

— Искаме я и още как!

— Оставете глупав военни вземе този лодка. Вода спада. Ще засядат на всеки завой в река. Вземете мой лодка. С него няма заседне. Само тъй успее избяга. — Той се протегна като котка към дока и отвърза тънкото кану с двигател от шест коня. — Качвай вътре.

— Ще дойдете ли с нас? — попита Сали.

— Не. Аз каже на тъпи военни, че вие мен ограбили. — Той откачи бензиновите резервоари от военната лодка и ги натовари в задната част на кануто. Даде им още един резервоар от друга лодка. Том и Сали се покатериха. Том бръкна в джоба си и извади няколко банкноти.

— Не още. Ако претърсят мен и открият пари, те мен застреля.

— Как да ви се отплатим? — попита Том.

— Милион, по-късно. Мой име Мануел Уаоно. Аз винаги тук.

— Един момент. Милион долара?!

— Вие богат американци, лесно плати мен! Аз, Мануел Уаоно, спасил ваш живот. Тръгва сега. Бързо.

— Как да намерим Пито Соло?

— Последно село на река.

— Но как ще разберем…?

Индианецът изглежда не се канеше да дава повече обяснения. Той ги изтласка от брега с големия си бос крак и лодката се плъзна в тъмнината.

Том наклони двигателя във водата, наля малко гориво, за да изчисти втвърденото масло, задави го, натисна ръчката. Моторът изрева в отговор. Звукът прокънтя остро в тишината.

— Тръгва! — подкани ги Мануел от брега.

Том тласна лодката напред. Издърпа ръчката докрай и тенекиеният двигател нададе вой и потрепери. Дългото дървено кану се понесе през водата. Том управляваше, а Сали стоеше на кърмата и осветяваше с фенерчето пътя им.

Не беше минала и минута, и Мануел се развика от дока на испански: