Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 59

Луната стоеше зад стената на джунглата и тъмнина задушаваше реката. На мъждивата светлина на фенерчето Том се опита да види какво има пред тях, като избягваше умело теснините и стърчащите от реката дънери. Рояк досадни комари жужеше над главите им. До края на пътуването им сигурно щяха да ги връхлетят хиляди.

— Не допускам, че в някой от безбройните ти джобове има и репелент против насекоми — обади се Том.

— Всъщност, успях да взема дамските си принадлежности в джипа. След което ги пъхнах в панталона си. — И тя извади малкото пакетче от един огромен джоб на бедрото си и го разкопча. Започна да рови из него и измъкна куп неща — шишенце с таблетки за пречистване на вода, няколко кутийки водоустойчив кибрит, свитък от стодоларови банкноти, географска карта, шоколад, паспорт, както и няколко неизползваеми кредитни карти.

— Направо не знам какво има тук.

Том освети купчинката, а тя се зае със сортиране. Оказа се, че няма репелент. Тя изруга и взе да пъха всичко обратно. В този момент изпадна една снимка. Том премести кръгчето светлина върху нея. Видя удивително красив млад мъж с тъмни вежди и изваяна брадичка. Сериозното изражение, което бе направило дълбоки бръчки между веждите му, плътната линия на устните, сакото от туид и начинът, по който бе наклонил главата си, всичко това го представяше като човек, който наистина се взема много на сериозно.

— Кой е този? — попита Том.

— О! — възкликна Сали. — Това е професор Клайв.

— Това е Клайв? Но как, той е толкова млад? Представях си го като някакъв изкуфял старец, облечен в плетена вълнена жилетка и пушещ лула.

— Не би се зарадвал, ако го чуеше. Той е най-младият професор в историята на факултета. Влязъл в Станфорд шестнайсетгодишен, започнал докторат на деветнайсет и защитил на двайсет и две. Истински гений! — Тя грижливо пъхна снимката в джоба си.

— Защо си помъкнала и снимката на професора си?

— Ами затова, защото сме сгодени — произнесе безгрижно Сали. — Да не би да съм пропуснала да ти кажа?

— Нещо такова.

Тя го погледна с любопитство.

— Това не е проблем, нали?

— Разбира се, че не е. — Том усети, че лицето му пламва, но се надяваше, че тъмнината го скрива. Беше сигурен, че тя го гледа втренчено на мъждивата светлина.

— Изглеждаш ми изненадан.

— Ами да, изненадан съм. След всичко, което ми каза не виждам да носиш годежен пръстен.

— Професор Клайв не вярва в такива буржоазни отживелици.

— И няма нищо против да тръгнеш на това пътуване с мен…? — Том спря, усетил, че казва нещо, което не е трябвало.

— Смяташ, че трябва да искам разрешение „от мъжа си“, за да тръгна някъде? Или намекваш, че не може да ми се има доверие в сексуално отношение? — Тя наклони глава, гледайки го с потъмнели от гняв очи.

Той извърна поглед.

— Съжалявам, че попитах.

— Аз също. Все си мислех, че си над тези неща.

Том се наведе над руля, надявайки се да скрие притеснението и неудобството си. Реката беше спокойна. Горещият нощен въздух се смесваше с тежкия мирис на блатата. Нейде в тъмното се обади птица, после настъпи тишина. Внезапно до слуха му достигна шум и той побърза да изключи мотора. Сърцето му биеше бясно. Звукът се чу отново, докато двигателят затихна. Над реката легна мълчание. Лодката акостира.