Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 52

— Имате ли летателен план?

Джон поклати глава:

— Просто трябва да следвам бреговата линия.

Самолетът се издигна. Беше превъзходен ден. Сали почувства тръпка на възбуда, когато самолетът се наклони и под тях като синьо огледало проблесна Карибско море. Завиха и се издигнаха над бреговата линия, ниска и равна с многото лагуни и разпръснати острови, които изглеждаха като зелени парченца от джунглата, откъснали се от сушата и носещи се към морето. Виждаха се пътищата, устремени към вътрешността, граничещи с несиметрични ниви или обрасли пътеки, ясно очертани с дървета. Дълбоко във вътрешността трептеше назъбената линия на сини планини, със забулени от облаци върхове.

Сали погледна към Том. Слънцето беше изрусило светлокестенявата му коса, изпъстряйки я със злато. Имаше суха, висока и жилава фигура и се движеше със специфична каубойска походка, която толкова й харесваше. Запита се отново що за човек трябва да е, за да каже с лека ръка сбогом на сто милиона долара. Това я беше впечатлило повече от всичко друго. Беше живяла достатъчно, за да съзнава, че хората, които имат пари треперят над тях много повече от онези, които никога не са имали. Том се извърна и я погледна, тя се усмихна бързо и отново впери очи в прозореца. Колкото по на изток се виеше брегът, толкова по-див ставаше пейзажът под тях, лагуните — по-големи и по-заплетени. Миг след това пред очите им се разкри най-голямата лагуна, изпъстрена със стотици малки островчета. В далечния й край се вливаше река. Когато направиха вираж, за да се приближат, Сали видя градче, където реката се сливаше с лагуната, един грозд от блестящи тенекиени покриви, заобиколени от ниви с неправилни форми, състояние, породено очевидно от вечния страх на хората да не загубят някой сантиметър от наследството си. Изглеждаха като дрипави парцали върху пейзажа. Пилотът направи един кръг и се насочи надолу към една нива, която, както стана ясно след малко, беше тревна площадка за кацане. Снижиха се доста бързо. Приближаваха се към земята все повече и повече, но изглеждаше само привидно, че самолетът ускорява. Тя стисна страничните облегалки. Пистата под тях проблесна, но самолетът продължаваше да не каца. Тя погледна в далечината зелената стена на джунглата, която се носеше бясно към тях.

— Исусе Христе — прошепна, — този човек излиза от пистата.

Самолетът направи бързо и рязко издигане и джунглата се плъзна покрай тях, върховете на дърветата бяха на не повече от петнайсетина крачки под тях. Сали дочу в слушалките си сухия смях на Джон.

— Отпуснете се, Сали, беше само едно бръсване, колкото да изчистим пистата. Знам си урока.

Когато самолетът се наклони и закръжи отново над земята, Сали се облегна и сбърчи чело:

— Много мило, че ни предупредихте.

— Казах ви за прасето, нали?

Оставиха багажа си в Ла Перла, пепелявосиви казарми, които се кичеха с гръмкото име „хотел“, след което се спуснаха надолу по реката, за да си потърсят лодка под наем. Вървяха по малките мръсни улички на Брус. Беше следобед и от жегата въздухът лъхаше на смърт и безразличие. Всичко бе притихнало и от локвите вода по земята се носеше тежка омара. Потта се спускаше на тънки струйки по гърбовете им. Сали си помисли, че в момента всички здравомислещи хора правят сиеста.