Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 26
Дъглас Престън
— Тук ли си, Учителю? — извика той.
Момичето продължи да реже.
— Насам — долетя ниският глас.
Върнън тръгна по посока на гласа и завари Учителя да седи в стаята си за медитация, с преплетени крака върху килимчето и затворени очи. Той ги отвори, но не стана. Върнън стоеше и чакаше, изпълнен с респект. Учителят бе облякъл проста роба от небоядисан лен, която скриваше стегнатата му, красива фигура. Дългият кичур сива коса, сресана върху челото, зад която се виждаше малка лисина, му придаваше недвусмислена прилика с Леонардо да Винчи. Под силно извитите очни кухини блестяха проницателни сини очи, а грижливо подрязаната прошарена брада допълваше впечатлението. Когато говореше, гласът му беше мек и резонираше, което се дължеше отчасти на удоволствието от объркването, което предизвикваше у посетителите си. Лекият му, едва доловим бруклински акцент издаваше обикновения му произход. Беше около шейсетте — никой не знаеше точната му възраст. В миналото професор по философия в Бъркли, известен като Арт Брюър, той се беше отказал от заеманата служба, за да се отдаде на духовен живот. Тук, в ашрама, бе основал колония, която се занимаваше с молитви, медитация и духовно израстване. Това беше спокоен, необвързан с определено вероизповедание живот, макар и да се базираше донякъде върху принципите на будизма, но без прекалената дисциплина, интелектуализъм и изисквания за безбрачие, които водеха до извращаване на тези религиозни традиции. Разбира се, ашрамът беше един красив подслон в приятна местност, където под ръководството на Учителя всеки упражняваше религията си срещу седемстотин долара на седмица, включващи пансион и храна.
— Сядай — каза Учителят.
Върнън седна.
— Как мога да ти помогна?
— Става въпрос за баща ми.
Учителят се приготви да слуша.
Върнън събра мислите си и пое дълбоко дъх. После разказа за болестта на баща си, за наследството, за призива да намерят гроба му. Когато свърши, настъпи дълбока тишина. Върнън се запита дали Учителят би го посъветвал да се откаже от наследството. Спомни си многократните му негативни коментари за парите и тяхната зловредна роля.
— Да пийнем чай — каза възрастният мъж с изключително ласкав глас и се провикна да им го донесат. Донесе го момичето с плитката. Те отпиваха мълчаливо, когато най-сетне Учителят попита:
— На каква стойност е наследството?
— Предполагам, че след данъците моята част би била около сто милиона.
Учителят отпи една голяма глътка от чая, после още една. Ако цифрата го беше изненадала, то той не го показа.
— Нека да помедитираме.
Върнън затвори очи. Беше му трудно да се концентрира върху мантрата си, възбуден от зададените му въпроси, които сега му изглеждаха много по-сложни, отколкото си бе представял. Сто милиона долара. Сто милиона долара. Фразата, не много различна от мантрата, се вплете в неговата медитация, като не му позволяваше да постигне нито мир, нито вътрешна тишина. „Сто милиона долара.
