Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 25

7.

Когато Върнън Бродбент завърши мантрите си, остана известно време седнал в студената, тъмна стая със затворени очи, завръщайки се постепенно в реалността. Когато съзнанието му изплува от дълбините, до слуха му достигна далечният тътен на океана и той усети соления въздух, който проникваше в ухаещата на смирна вихара¹. Блясъкът на свещите проникваше през клепачите му и ги изпълваше отвътре с червеникава трептяща светлина.

Най-сетне отвори очи, пое си дълбоко дъх и се изправи, опитвайки се да задържи крехкото чувство за мир и ведрина, което му бяха дали часовете медитация. Отиде до вратата и спря, за да погледа хълмовете на Бит Сур, осеяни с дъбове до безбрежния син Пасифик. Вятърът, който полъхна откъм океана развя робата му и кожата му настръхна от студения въздух.

Живееше в ашрама повече от година и сега, на трийсет и пет години, най-после бе повярвал, че е открил мястото, на което иска да бъде. Беше направил дълго пътуване, започвайки от онези две години в Индия, като премина през трансцендентална медитация и теософия, електрошокова терапия, дори сблъсък с християнството. Той беше отхвърлил материализма на своето детство и се бе опитал да намери някаква по-дълбока истина за живота си. За братята му това беше пропилян живот точно така, както за него изглеждаше безсмислено едно съществувание в богатство и несекващи стремежи. Какъв беше смисълът на живота, ако не да откриеш защо?

Сега с това наследство имаше шанса да направи нещо наистина добро. Този път не само за себе си, но и за другите, за света. Но как? Трябваше ли да се опитва да търси гроба сам? Или да се обади на Том? Филип беше задник, но може би Том би се съгласил да се присъедини към него. Трябваше да вземе някакво решение и то бързо.

Той вдигна полите на робата си и тръгна към покоите на Учителя — група постройки от червено дърво в меката долина, сгушени между високите дъбове, с изглед към Пасифика. По пътя срещна Чао, жизнерадостен азиатец, който изпълняваше поръчки на Учителя, мъкнеше голям денк с писма, оставяйки подире си дълбока диря. Това беше животът, който търсеше: мирен и прост. Лошото беше само, че е толкова скъпо.

Когато заобиколи хълма, пред погледа му се откри Къщата Той спря — изпитваше известен страх от Учителя — но после решително продължи напред. Почука на вратата. След миг от вътрешността дойде нисък, отекващ глас:

— Влизай, добре си дошъл!

Върнън остави сандалите си на верандата и влезе. Къщата беше в японски стил, проста и аскетична, с плъзгащи се паравани от оризова хартия, подовете бяха покрити с бежови рогозки и лакирана дървена ламперия. Вътрешността ухаеше на пчелен восък и на тамян. Чуваше се нежно ромолене на вода. През серията отворени врати Върнън можа да види къщата в цялата й дължина — чак до японските градини най-отзад, покритите с мъх скални късове сред разноцветието на заоблените речни камъчета и езерото с разцъфналите лотоси. Не забеляза Учителя.

Обърна се и надникна в другия коридор отляво. Серията разтворени врати разкриваха момиче в тийнейджърска възраст, босо, облечено в роба, с дълга руса плитка на гърба, в която бяха вплетени увехнали цветя. Момичето режеше зеленчуци в кухнята на Учителя.