Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 185

Той спря да стреля и предпазливо седна. Усещаше, че лицето и дясното му око пламтят. Издърпа манерката от джоба си и обля лицето си.

Господи, колко болеше!

Остави водата да се стича по кожата му. В носа му бяха влезли горещи искри от факлата, бяха попаднали под единия клепач, в косата му и по бузите. Дали пък чудовището, което бе излязло от пещерата, наистина бе дух? Той отвори дясното си око и простена. Докато опипваше внимателно с върха на пръстите си, осъзна, че пораженията бяха само върху веждите и клепачите. Роговицата беше непокътната и той не беше изгубил зрението си. Изля малко вода върху носната си кърпичка, изстиска я и изтри лицето си.

Какво, по дяволите, се случи? Хаузър, който винаги предвиждаше и най-неочакваното, бе шокиран. Той позна това лице, макар че бяха минали четирийсет години; познаваше всяка подробност от него, всяко изражение, всеки тик. Нямаше съмнение: това беше самият Бродбент, който излезе от гробницата с крясъци, като дух, предвещаващ смърт. Бродбент, за който се предполагаше, че е мъртъв и погребан. Бял като платно, с разрошена коса и брада, заприличал на същински скелет, обезумял.

Хаузър изруга. Какво си мислеше? Бродбент беше жив и точно в този момент се спасяваше. Той поклати глава, побеснял от безсилие, като се опитваше да си го обясни. Какво точно бе сбъркал? Бе позволил да го изненада и сега, докато седеше тук, му бе дал най-малко три минутна преднина.

Той бързо свали от рамото си оръжието, пристъпи напред и спря.

По земята се виждаше кръв — петно, колкото половин доларова монета. Малко по-нататък — още едно плътно петно. Хаузър си помисли, че има възмездие. Докато търсеше нови потвърждения, тъй нареченият дух на Бродбент кървеше с истинска кръв. Беше успял да го уцели, а може би и някой от останалите. А дори и случаен куршум от „Щаер“-а не беше шега работа. Отдели няколко минути да анализира пръските кръв, количеството и траекторията им.

Раната не беше безобидна. Като цяло предимството все още беше на негова страна.

Погледна към каменното стълбище и хукна, вземайки по две стъпала наведнъж. Щеше да ги догони и да ги убие.

73.

Те тичаха по изсечената стълба, звукът на куршумите все още отекваше, отразен от далечните планини. Стигнаха пътеката на върха на скалите и спринтираха към зелената стена от лиани и пълзящи растения, които покриваха разрушените останки от Белия град. Вече в сянката, Том забеляза, че баща му залита. От крака му се стичаха кървави бразди.

— Чакайте! Татко е ранен!

— Няма нищо. — Старецът залитна отново и изпъшка.

Спряха до основата на скалата.

— Оставете ме сам!

Без да обръща внимание на думите му, Том огледа раната — избърса кръвта, локализирайки входа и изхода й. Куршумът бе минал през долната дясна част на корема под ъгъл, бе пронизал правото черво и бе излязъл отзад, като изглежда не беше засегнал бъбрека. Засега бе невъзможно да се каже дали перитонеалната кухина е засегната. Той се опита да не мисли за тази възможност и палпира мястото; баща му простена. Раната беше сериозна и той губеше много кръв, но поне нямаше прекъснати артерии или по-големи вени.