Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 187
Дъглас Престън
Бродбент се отпусна назад и опря гръб в едно дърво с тежко пъшкане. Том клекна до баща си, свали прогизналите от кръв превръзки и огледа раната. Изглеждаше лошо. Борабей се присъедини, извади няколко листа, които бе откъснал отнякъде, докато идваха насам, и започна да ги търка между дланите си. Направи от тях две лапи.
— Това за какво е? — попита шепнешком Том.
— Спира кървенето и облекчава болката.
Сложиха лапите на входа и изхода на раните. Върнън предложи ризата си и Том я накъса на ивици, с които ги превърза.
— Ох — простена Бродбент.
— Съжалявам, татко.
— Стига сте повтаряли, че съжалявате. Искам да пъшкам, без да ми се налага да слушам извинения.
Филип се обади:
— Татко, ти ни спаси живота.
— Живота, който подложих първо на опасност.
— Щяхме да сме мъртви, ако не се беше нахвърлил върху Хаузър.
— Греховете от младостта ми се връщат, за да ме преследват. — Той потръпна.
Борабей клекна и обходи всички с поглед.
— Аз тръгвам сега. Ще се върна след половин час. Ако не се върна, когато се мръкне изчакайте да завали и пресечете моста без мен. Разбрано?
— Къде отиваш? — попита Върнън.
— Да пипна Хаузър.
Той се изправи и тръгна.
Том се колебаеше. Ако щеше да се връща за Кодекса, то това трябваше да стане или сега, или никога.
— Аз също трябва да свърша нещо.
— Какво? — Филип и Върнън го погледнаха невярващо.
Той поклати глава. Не можеше да намери думите, нито пък имаше време, за да обясни решението си. Може би дори нямаше смисъл.
— Не ме чакайте. Тази нощ ще се срещнем на моста, след започването на бурята.
— Том, да не си полудял? — избоботи Макс.
Том не отговори. Обърна се и се изгуби в джунглата. След двайсет минути се намираше отново в лабиринта от пълзящи и увивни растения. Спря, за да се ориентира. Некрополът беше на изток: това поне знаеше със сигурност. Толкова близо до екватора късното утринно слънце би трябвало да е в източната част на небето, а това му даваше основната посока. Не му се мислеше за решението, което току-що бе взел: дали беше правилно или неправилно да остави баща си и братята си, дали беше лудост или беше твърде опасно. Това не се отнасяше до главното: вземането на Кодекса беше нещо, което той просто трябваше да направи.
Пое на изток.
74.
Хаузър оглеждаше земята пред себе си и я четеше като книга: стъпкана в пръстта шушулка, смачкан стрък трева; отронени капчици роса от листо. Във Виетнам се бе научил да търси по следи и сега всяка подробност му казваше точно накъде се бяха отправили Бродбент толкова ясно, сякаш бяха оставили трохи подире си като Хензел и Гретел. Той ги следваше бързо и методично, с готово оръжие. Вече се чувстваше по-добре, отпочинал, макар и не напълно спокоен. Винаги бе намирал лова за нещо удивително и неустоимо. И наистина, нямаше нещо, което да се сравни с чувството при преследване на човек. Това бе наистина най-опасната игра.
Войниците му, които за нищо не ставаха, продължаваха да копаят и да взривяват в другия край на града. Добре-е-е. Така щяха да си имат занимание. Преследването и убиването на Бродбент и синовете му беше работа за сам ловец, който се промъква в джунглата невидим, а не за шумна група бездарни войници. Хаузър имаше предимство. Знаеше, че Бродбент не са въоръжени, знаеше също, че трябва да преминат моста. Беше само въпрос на време да ги пипне.