Читать «Тайният кодекс» онлайн - страница 186

— Побързай! — извика Борабей.

Том съблече ризата си и с рязко движение откъсна една ивица от нея, после още една. Превърза ги около корема на баща си, опитвайки се да спре кръвоизлива.

— Сложи ръка на рамото ми — каза Том.

— Аз ще мина от другата страна — предложи Върнън.

Том усети ръката на баща си — беше суха и твърда, като стоманено въже. Приведе се, за да поеме част от тежестта на баща си и почувства топлата му кръв върху крака си.

— Хайде.

— Ох… — простена Бродбент и се олюля.

Влачеха се покрай стената и се оглеждаха за пролука. Борабей се гмурна в един потънал в лиани и пълзящи растения вход и те прекосиха вътрешен двор, минаха през друга врата и попаднаха в разрушен коридор. Подкрепян от двете страни от Том и Върнън, Максуел Бродбент се движеше достатъчно бързо, като стенеше от болка.

Борабей ги поведе към гъсталака, най-скритата част на разрушения град. Минаха през тъмни галерии и полуразрушени подземни зали — огромните корени бяха напукали каменните тавани. Докато бързаха, Том си спомни за Кодекса и за всичко, което бяха оставили зад себе си.

Завиха, подкрепяйки Бродбент, минаха по дълги, мрачни тунели, връщаха се по следите си назад, за да заблудят преследвача си. Влязоха в гора от гигантски дървета, заобиколена от двете страни от масивни каменни стени. Най-долу до тях се процеждаше само слаба, зелена светлина. Каменни стели, украсени с маянски йероглифи, бяха осеяли цялата гора като караули.

Том чу острото, задъхано дишане на баща си и последвалата ругатня.

— Съжалявам, че те боли.

— Не се тревожи за мен.

Продължиха още двайсет минути и се озоваха на място, където джунглата стана невероятно тучна и буйна. Пълзящите и виещи се растения задушаваха дърветата, придавайки им вид на зелени духове. На върха на всяко дърво бяха избили нежни филизи като непокорна коса. Отвсякъде висяха тежки цветове. Чуваше се звук на капеща вода.

Борабей спря и се огледа.

— Оттук — каза той и посочи най-гъстата част.

— Как? — попита Филип, вперил очи в непроходимата стена от храсталаци.

Борабей коленичи и изпълзя напред през малка пролука. Последваха го. Под плътния килим от треви и пълзящи растения Том забеляза мрежа от животински пътечки, които прорязваха зеленината във всички посоки. Хлътнаха в най-гъстата част, промъквайки се през тунелите, които животните бяха направили. Беше тъмно и задушно. Струваше им се, че се движат цяла вечност, но вероятно бяха минали не повече от двайсет минути в криволичене по разклоняващите се непрекъснато пътеки, докато стигнаха до открито пространство, своего рода пещера, образувана от по-ниските клони на заглушено от лианите дърво. Изглеждаше непроницаема от всички страни.

— Оставаме тук — каза Борабей. — Ще изчакаме, докато се стъмни.