Читать «66 градуса северна ширина» онлайн - страница 44

Магнъс затвори очи. Мразеше да го наричат страхливец. Изобщо не смяташе, че е такъв. Още от малък бе заклет читател на исландски саги — истории за средновековно отмъщение и героизъм. В тях имаше герои и страхливци, поддръжници на закона и бегълци от него. Магнъс виждаше себе си като един от героите. Усмихна се на себе си. В сагите имаше и жени, които юркаха мъжете си да станат от задниците си и да защитят семейната чест. Жени като Ингилейф.

— Така е — каза той. — Страх ме е… Само дето…

— Какво?

— Нали съм ти казвал, че когато татко ни напусна, живях четири години във фермата на дядо ми?

— Да.

Магнъс преглътна.

— Това са четири години, които не искам да си спомням.

— Какво е станало? — попита Ингилейф и сложи ръка на гърдите му. — Какво стана там, Магнус?

Магнъс въздъхна.

— Това не искам да ти го казвам. Този спомен не трябва да излиза наяве.

* * *

Харпа чакаше Бьорн да пристигне и се взираше през прозореца в примигващите светлини на Рейкявик. Бьорн имаше голям, мощен мотор и тя знаеше, че той ще дойде в Рейкявик възможно най-бързо. Деляха ги сто и осемдесет километра, но пътят бе хубав и празен, с изключение на последната отсечка — предградията на столицата.

Харпа беше превъзбудена от разговора с двамата детективи. Високият, с червената коса и лекия американски акцент, направо й влезе под кожата. Той бе по-умен от кльощавия, с когото говори през януари. Имаше нещо в очите му — сини, спокойни и разбиращи — което му позволяваше да вижда всичко, всеки детайл, и да прозре през всичките й страхове и пози. Той знаеше, че тя не им каза истината. Нямаше никаква връзка между убийствата на Габриел Орн и Оскар — смъртта на Габриел бе разрешен случай за властите. Но онзи детектив знаеше, че има нещо гнило.

И щеше да се върне.

Тази вечер Харпа се държа много гадно с Маркус — накара му се, задето не си е подредил камиончетата. А после, докато му четеше едно от любимите й датски стихотворения, Маркус отбеляза, че е прочела един стих два пъти.

След като го сложи да спи, тя започна нервно да снове около масата. Искаше й се да се разходи до края на носа, но не смееше да остави Маркус сам в къщата. Почуди се дали да не извика майка си да го гледа, но се отказа, като се сети за всички обяснения и дребни лъжи, които щяха да последват, за да скрият най-ужасната лъжа.

В крайна сметка Харпа си наля чаша кафе, седна на кухненската маса, загледа се през прозореца към настъпващата нощ и си наложи да не помръдва. Изпадна в нещо като транс. Вътрешно — крещеше, външно — сякаш бе замръзнала.

Смъртта на Габриел никога нямаше да й даде покой. По някакъв странен начин смъртта му, или участието на Харпа в нея, заседна някъде дълбоко в душата й и сега избуяваше като отровно тропическо растение, което я изяждаше отвътре.

През онази вечер тя не успя да погледне Маркус в очите. Тези големи, доверчиви, честни, кафяви очи. Как да му каже, че майка му е лъжкиня? Още по-лошо — убийца.

Как щеше да продължи животът й, ако не може да погледне сина си в очите?

Идваше й да изрита кухненския стол и да изкрещи. Но не помръдна. Не трепна. Дори не вдигна чашата студено кафе към устните си.