Читать «66 градуса северна ширина» онлайн - страница 31

Но Бяртур от Лятната къща не се предал. Започнала Първата световна война — „Благословената война“, която донесла високи цени и просперитет за исландските овцевъди. Последвали подобрения: старите кошари със стени от кал се сменили с нови бетонни постройки.

Първоначално Бяртур устоявал, но в крайна сметка и той взел заем от местното Кооперативно дружество, ръководено от Инголфур Арнарсон — съседски син, кръстен на първия заселник в Исландия — и си построил къща.

Но крахът следва възхода, както нощта следва деня. Парите започнали да не достигат. Фермерите не успявали да погасяват задълженията си. Инголфур Арнарсон заминал за Рейкявик, където скоро станал директор на Националната банка, а после и премиер.

Новата бетонна къща на Бяртур била студена и ветровита — почти необитаема. В края на краищата, Бяртур също започнал да изостава с плащането. Къщата и нивата били продадени на търг, а Бяртур тръгнал в неизвестна посока с болната си дъщеричка на ръце, да търсят ново начало.

Но дори в края, когато вече нямал пукната пара, Бяртур запазил достойнството и свободолюбието си.

Сега, във времето след финансовата криза, Исландия трябваше да си спомни Бяртур.

За съжаление се оказа, че Мати не е като него. Мати не устоя на банкерите, на заемите, на лесните пари. И, подобно на голяма част от исландското население, това го погуби.

— Синдри! Ще ни помогнеш ли да разделим овцете? — попита Фрея, забързана към него. — Ако си спомняш как се прави.

— Ще си припомня — каза Синдри и я последва в кошарите.

След като вкараха животните в общинските кошари, всяко семейство трябваше да прибере собствените си овце. Всяка бе маркирана, но фермерите и без това познаваха животните си и дори ги викаха по име. Фрида бързо откри любимата си Хирна — наедряла и заякнала след цяло лято паша по хълмовете. Синдри не можеше да разбере как фермерите успяват да разпознаят животните. Имаше смътен спомен от детството си, когато всяка овца сякаш имаше физиономия, но сега всички му се струваха еднакви. Освен черните, разбира се. Те бяха любимките на Синдри.

— Хайде! — викна му Фрея. Синдри влезе в мелето. Намаза няколко ритника в началото, но бързо си припомни как да обкрачва овцете, избягвайки рогата им, и как да ги води към кошарите им. Работата беше тежка, но фермерите от долината бяха превъзбудени — радваха се, че животните им се прибират. Овцете щяха да попасат около месец на частните ливади, преди голяма част от тях да заминат към кланиците. Останалите щяха да прекарат зимата на закрито, обгрижвани от стопаните си.

Всичко приключи за два часа.

— Благодаря, Синдри — каза Фрея. — Много ни помогна. Отиваме да полеем в къщата на Гуни. Ще дойдеш ли?

— Не — каза Синдри и обърса чело. — Трябва да се връщам в Рейкявик.

— Защо не останеш да спиш тук? — попита Фрея.