Читать «66 градуса северна ширина» онлайн - страница 2

Във въздуха полетяха яйца и кофички скир — исландското кисело мляко. Демонстранти с черни дрехи и кърпи или шалове през устата се нахвърлиха срещу полицейските редици. Тълпата се развълнува. Много от хората на площада започнаха да викат на демонстрантите да не закачат полицаите. Други пък ги насърчаваха. Полицейският кордон зае защитна позиция. Във въздуха вече не летяха само кисели млека, а и павета. Една униформена жена се строполи на земята, по лицето й запълзяха кървави вадички.

Чуха се свирки. Полицаите извадиха сълзотворния газ и започнаха да пръскат тълпата.

Демонстрантите отстъпиха. Харпа залитна и се спъна в някакъв човек зад нея. За момент помисли, че тълпата ще я стъпче. Един ботуш се стовари върху крака й. Тя легна по гръб и вдигна тигана пред лицето си, за да се предпази. Гневът премина в страх.

В този миг две силни ръце я вдигнаха и я изправиха на крака.

— Добре ли си? Извинявай, че те спънах.

Мъжът беше строен и силен, с гъсти черни вежди и тъмносини очи. Харпа го погледна и се сепна — не успя да каже нищо.

— Хайде да се махаме оттук!

Тя кимна и последва мъжа, който си запробива път през тълпата към края на площада, където хората бяха по-нарядко. Дланта, която държеше ръката й, беше голяма и мазолеста — рибарска длан, дланта на баща й.

— Благодаря — каза Харпа, разтривайки пищяла, пострадал при падането.

— Много ли се удари? — мъжът се усмихна сдържано, но загрижено.

— Ще се оправя.

Край тях притича едно момче — плюеше, ругаеше и търкаше очите си. Със сигурност нямаше петнайсет години. Някакъв по-възрастен демонстрант го хвана, наклони главата му назад и поля очите му с мляко, за да успокои смъденето.

— Идиот! — каза Харпа. — Полицията не е виновна за това.

— Може би — отвърна мъжът, — но ние искаме политиците да ни чуят. Може би трябваше да се стигне дотук.

— Пфу, жалка работа! — избоботи басов глас зад тях.

Харпа и спасителят й се обърнаха. Широкоплещест мъж на средна възраст с подпухнали очи, рядка сива брада и коса на опашка ги гледаше строго. Шкембето му висеше над дънките, а на главата му се мъдреше широкопола кожена шапка. На Харпа й се стори, че го познава отнякъде, но не можеше да се сети откъде.

— Какво искаш да кажеш?

— Исландците са жалки. Време е за истинска революция. Не може само да си седим, да си говорим учтиво и да потрепваме с тигани и тенджери. Народът трябва да вземе властта и то веднага.

Очите на Харпа се разшириха, докато го слушаше. Но с рибаря до себе си, тя усети как страхът й отново преминава в гняв. Той беше прав, по дяволите! Беше абсолютно прав!

— Ти си Синдри, нали? — попита рибарят. — Синдри Палсон?

Мъжът кимна.

— Чел съм книгата ти „Смъртта на капитала“.

— И? — едрият мъж повдигна вежди.

— Стори ми се малко крайна, но вече не съм сигурен.

Мъжът се засмя.

Харпа се сети откъде познаваше лицето му. Синдри беше бивш пънкар от началото на осемдесетте, когато си спечели слава с една-единствена песен — огромен хит за времето си. Двайсет години по-късно отново се появи, този път в ролята на исландски писател-анархист.