Читать «Отново и отново» онлайн - страница 69

И точно тук беше бедата. В досиетата на целия персонал нямаше нито един-единствен пропуск. Нищо, към което човек да се насочи. Нищо, което да породи съмнения.

Всички са чисти и невинни.

И въпреки това вътрешен човек бе задигнал досието на Сътън. Навярно същият го бе спасил от подготвеното срещу него покушение край хотел „Орион“. Някой, който е знаел за засадата и го е чакал, за да го измъкне оттам.

Шпиони, каза си Адамс, после вдигна свитата си в юмрук ръка и така силно удари по бюрото с нея, че кокалчетата на пръстите го заболяха.

Първо на първо, никой друг, освен човек от службата, не би могъл да открадне досието на Сътън. Освен това само вътрешни хора знаеха за решението да бъде премахнат Сътън и за тримата, на които бе възложено да изпълнят поръчението.

Адамс мрачно се усмихна.

Психоиндикаторът сякаш му се присмиваше. „Цък-цък — цъкаше той, — цък-цък, тик-так, цък-цък.“

Сърцебиенето и диханието на Сътън… неговият живот, трансформиран в цъкане. Докато е жив, независимо къде е и с какво се занимава, психоиндикаторът ще продължава насмешливо да цъка.

Цък-цък, цък-цък, цък-цък.

С негова помощ бяха установили, че Сътън е някъде из астероидния пояс, но това беше твърде обширно пространство. Районът трябваше да се стесни. Точно това извършваха в момента снабдените с психоиндикатори космически кораби. Рано или късно… след часове, дни или пък седмици Сътън ще бъде открит.

Цък-цък…

Война, бе казал човекът с маската.

А няколко часа по-късно един кораб бе прелетял с вой над хълмовете като пламтяща комета и бе паднал в едно блато.

Кораб, какъвто хората все още не бяха конструирали и чието разтопено от пламъците въоръжение не напомняше нищо изобретено досега. Кораб, разбудил с грохот спящите на много мили наоколо и озарил с пламъците си небето.

Един кораб, един труп и дълга цели триста ярда диря, която водеше през блатото от кораба до трупа. Следи от стъпките на човек и бразда, която влаченото от него тяло бе оставило в калта. А човекът, който е носил мъртвеца, е бил Ашър Сътън, тъй като отпечатъците от пръстите му бяха открити по окаляните дрехи на загиналия.

Сътън, помисли уморено Адамс. Винаги Сътън. Името на Сътън върху заглавната страница на книгата от Алдебаран XII. Отпечатъци от пръстите му върху дрехите на мъртвия. Човекът с маската бе казал, че Сътън е виновен за случилото се на Алдебаран. Сътън бе убил Бентън, прострелвайки го в ръката.

Цък-цък, тик-так, цък-цък…

Д-р Рейвън бе седял на стола пред бюрото му и му бе разказал за посещението на Сътън в университета.

„Открил е какво представлява съдбата“, бе казал той, сякаш това беше нещо съвсем обикновено, нещо, което не подлежи на съмнение и което отдавна е трябвало да се случи.