Читать «47 ронини» онлайн - страница 3
Джоан Виндж
Беше отказал да ги слуша и се бе заклел, че някой ден ще намери пътя към дома, до място, където хората ще го посрещнат радушно, даже и след като е бил изчезнал толкова дълго време.
Някой ден… може би дори днес.
Гората вече не беше така гъста, светлината се промени — сега бе по-ярка, тъй като дърветата отпред оредяха. Между тях зърна да проблясва вода, отразяваща небето, и обширни тревисти поля с толкова ярки и блестящи багри, каквито никога не беше виждал.
Дъхът му секна, когато внезапно дърветата свършиха и пред погледа му се разкри свят, какъвто бе виждал само в сънищата си. Той залитна и спря, като заслони очите си от блясъка на силната светлина. Това не можеше да е илюзия, дори и техните могъщи сили не можеха да го накарат да види нещо толкова обширно, ако не беше реално.
Но когато най-сетне понечи да излезе на открито, се олюля, шокиран от празнотата около него — само открито поле и небе — оставяща го беззащитен като заек, над когото кръжат ястреби. Изведнъж осъзна, че краката не го държат, че тялото му трепери от изтощение. Стомахът го болеше от глад, погледът му бе замъглен, очите му пареха, сякаш пристигането му в земята на неговите мечти внезапно направи твърде реално собственото му съществуване. Все така засенчил с ръка очите си срещу ярката светлина, той се насили да продължи да върви, да се съсредоточи върху пътя пред себе си, като никога не поглежда назад или надолу.
И така не видя как брегът на потока внезапно изчезна под краката му. Той загуби равновесие и изкрещя, като падна със силен плясък във водата. Остана да лежи върху твърдите камъни, където се бе приземил, напълно изнемощял, неспособен да помръдне, сякаш се бе превърнал в камък. Хладката вода обливаше тялото му, успокоявайки болката от натъртванията и драскотините, на които не бе обръщал внимание твърде дълго. Единственото, което чуваше, бе хрипливото си дишане и бученето на кръвта в ушите си.
После високо в небето чу писък на ястреб, който е забелязал плячка. Той направи усилие да стане, тъй като нуждата да се спаси, да продължи да бяга, отново се събуди в него. Но треперещите му ръце му позволиха само да се извърти на една страна, преди отново да се строполи, неспособен да се повдигне, да се изправи или дори да застане на колене. Нито една мисъл, която минаваше през главата му в този момент, не бе достатъчно плашеща, достатъчно ужасна, за да накара тялото му да се раздвижи.
Той почувства непривичната ласка на слънчевите лъчи да затопля призрачно бледото му лице, от която клепачите на затворените му очи заблестяха като фенери от оризова хартия. Той лежеше и чакаше, чудейки се дали следващото нещо, което ще усети, няма да са острите ястребови нокти, които разкъсват плътта му, когато чу шум от приближаващи животни — чаткането на копита върху камъни, шумолене от крака, движещи се през високата трева: Коне?
