Читать «47 ронини» онлайн - страница 2

Седемте традиционни добродетели на моралния кодекс Бушидо:

Ги: Справедливост Юки: Доблест и мъжество Джин: Великодушие Рей: Вежливост и уважение Макото: Честност Мейо: Почтеност и благородство Чуги: Лоялност

Опасно е да си прав, когато управляващите грешат.

Волтер

Ние ще се борим, но не от злоба, а защото някой трябва да отстоява правдата.

Джуъл, „Ръце“

Вие сте били избрани. Вървете по правия път.

Миюки Мияве, „История за смелостта“

Пролог

Япония, около 1680 година.

Ако някой го бе попитал, той щеше да отвърне, че се бори за живота си, бяга, за да спаси живота си… бяга през целия си живот. Дори когато нараненото му тяло едва можеше да се надигне от пода, той продължаваше да оказва съпротива с цялото си сърце и душа, като бягаше в сънищата си от Морето от дървета и от лъжите, които му говореха там, отказвайки да стане това, в което те щяха да го превърнат.

Но той никога не беше достатъчно близо и достатъчно дълго до някой човек, за да могат да го попитат.

И така той чакаше, търпеше, размишлявайки за мига, когато ще му се удаде сгоден случай… докато най-сетне този миг настъпи.

И сега тичаше, както правеше от дни, сред мрака на древните дървета, където слънчевата светлина едва проникваше, за да му покаже кога денят преминава в нощ. Избягваше всякакви далечни светлини, всички открити пространства — път или село, всичко, което можеше да заблуди очите му и да се окаже капан. Не можеше да рискува, докато не открие какво е онова, към което наистина се бе устремил.

Бе започнало да му се струва, че планинските гори никога няма да свършат, точно както го бяха плашили, като му казваха, че няма да постигне нищо друго, освен да тича в кръг, докато най-после се върне при тези, на които принадлежи.

Но това беше лъжа, той знаеше, че светът е много по-голям от Морето от дървета, че най-накрая по някакъв начин ще стигне до океан-море, което наистина е безкрайно, защото мястото, където се намираше Морето от дървета, беше един остров, наречен Япония, заобиколен от море, по-голямо от всичко, което можеше да си представи. И някъде досами морето чакаше земя, обляна в слънчева светлина, каквато той рядко виждаше, с цъфнали дървета и яркозелени оризища, населена с хора като него. Неговият собствен народ.

Беше виждал доказателства за тяхното съществуване, за тяхната земя, в ограбената плячка, която господарите му бяха донасяли от техния скрит свят, в дрипите, които те му подхвърляха да облича, казвайки му, че преди са били носени от себеподобните му (хора като него).

Беше виждал отражението си в гладката повърхност на горските езера и знаеше, че е вярно, че не е един от тях. Той беше човек. Беше виждал други хора в илюстрираните свитъци и книги, беше ги зървал в далечината, дори бе чувал ехото от гласовете им в планинските долини. Но неговите господари му бяха казали, че хората не го искат, че са го били изоставили да умре или да бъде взет от демоните, и той напразно вярва, че някога те отново ще го приемат сред тях.