Читать «47 ронини» онлайн - страница 5

— Достатъчно прилича на човек — каза с отвращение друг глас. Останалите ездачи бяха слезли от конете си и се бяха скупчили на брега на потока. — Това е мелез. Погледни лицето му — наследило е сламената коса на някой от Острова на холандците. Даже проститутка би се срамувала от келеме със смесена кръв…

Господарят Асано се обърна към говорещия и с един поглед го накара да млъкне. Оиши завъртя настрани главата на момчето, за да разгледа профила му, и се намръщи още повече.

И тогава изведнъж замръзна, почувствал притиснатия до шията си нож, който момчето бе изтеглило от скритата си ножница. Самураят застина като камъните в потока, сега той бе този, който не смееше дори да диша. Момчето го гледаше с широко отворени, изпълнени с ярост очи. Ръката му трепна и на шията на Оиши се появи тънка кървава ивица.

С бързината на котка самураят сграбчи китката на момчето и я изви толкова рязко, че то пусна острието със слаб вик, без дори да се съпротивлява. После тялото на момчето омекна и то се отпусна отново в хватката му.

С мрачно изражение Оиши го претърколи по корем и натисна покритата му с белези глава под водата.

— Оиши!

Доловил гнева в гласа на господаря Асано, самураят пусна главата, сякаш бе нетърпимо гореща.

— Тоно — протестира той, осмелявайки се да вдигне поглед, — това е демон, а не дете!

— Той е дете — каза Асано твърдо, но в гласа му се долови и състрадание, което Оиши не можеше да проумее. — Вдигни го! — господарят Асано протегна ръце да помогне на самурая да изнесе на брега тялото на момчето. Макар че беше в безсъзнание и бе цялото подгизнало, то почти не тежеше — беше толкова слабо, сякаш костите му бяха кухи като на птица.

Другите придворни се присъединиха към него, щом видяха, че такава е волята на господаря им. Те вдигнаха изпадналото в несвяст момче от брега на потока и го сложиха на гърба на един кон, предназначен да отнесе у дома не толкова неочакван дивеч от вече забравения им лов.

Когато момчето отново отвори очи, беше нощ, но такава, каквато никога не бе виждало. Незнайно как, то се бе озовало преметнато на гърба на кон, което затрудняваше дишането му, а още повече способността му да мисли. Последното нещо, което си спомняше, беше погледът на младия самурай и силната ръка, която натискаше главата му под водата.

А сега това… То вдигна глава, опитвайки се да проумее гледката, която се разкри пред очите му, когато конят спря да се движи. Зърна нощното небе, осеяно с бледи звезди, високо над главата си съзря арка от дялани камъни, а над нея — цветни измазани стени и керемидени покриви. На мъждивата светлина на факлите видя ездачите, които го бяха заловили, заобиколени от още мъже пешаци. Лицата на всички имаха сходни черти, което беше добре, защото приличаха на него много повече от всички хора, които някога бе виждало отблизо.

Докато ги разглеждаше напрегнато, те се струпаха около него, лицата им бяха наполовина скрити от шлемовете — бяха много по-едри и високи, отколкото си ги беше представяло, сурови мъже, носещи доспехи на стражи, които го гледаха със същото изражение на лицата си като това на самурая Оиши, който се бе опитал да го удави. В очите им се четеше жестокост, студенина, презрение, отвращение и подозрение, сякаш гледаха демон или звяр, а не човешко същество, не някой като тях.