Читать «47 ронини» онлайн - страница 242

Точно както го беше направил преди за господаря Асано, така и сега Оиши вдигна меча си и го спусна рязко с един-единствен удар.

Тялото на Кира се свлече сред плисналия фонтан от кръв и падна в краката му.

Един човек… а толкова много кръв.

Оиши остана загледан в него сякаш цяла вечност. Взираше се не толкова в безжизненото обезглавено тяло, нито във вечната маска на ужас, застанала на лицето на Кира, колкото в собственото си отражение, проблясващо в образувалата се огромна локва кръв.

Двамата воини демони обикаляха в кръг и се дебнеха, докато снегът над тях се сипеше тихо и покриваше света, който Кай вече не усещаше. Вече нямаше средно положение — всичко придоби абсолютни граници или само в черно, или в искрящо бяло, живот и смърт… но как да различи кое беше точно?

Кай стоеше далеч от досега ни демонския меч. Забеляза, че черният самурай не се опитваше да скъси разстоянието между тях. Движенията на двамата воини постепенно се забавиха, докато накрая обсебващ и обсебен застанаха неподвижни с вдигнати мечове, сякаш бяха замръзнали в схватка на магия и контрамагия. Кай нарочно затвори очи.

И в този миг воинът в черната броня нападна.

Пространството между двамата изведнъж изчезна в ослепителен златист отблясък и двамата се сляха в една същност, която за миг смаза собствената си защита, разбивайки се във вълни от пулсиращи огненочервени лъчи.

Кай падна на колене и действителността отново се плъзна обратно под нозете му, докато демонът се отдалечаваше от него. Гигантът го заобиколи и се приближи отново, като през цялото време изглеждаше така, сякаш въобще не бе помръднал. Кай с мъка се изправи на крака, облягайки се на меча си, и с препъване се обърна отново с лице към врага. С усилие вдигна взор и зачака, гледайки с безизразен поглед, докато демонът воин отново надигаше одачито, за да нанесе нов удар…

Едва тогава, най-накрая, видя това, което очакваше — в предната част на черната броня изведнъж се появи тънка и дълга червена цепнатина.

Мечът на тенгу беше попаднал право в целта си.

Видението в съзнанието на Кай се нажежи до бяло, когато магията над бронята се разруши и енергията на духа заискри като светкавица от цепнатината в бронята. От раната бликна червена като човешката кръв и обагри в пурпур снега наоколо. Някъде много отдалеч Кай дочу радостно ужасения вик на Мика. Дори не се обърна, за да я погледне, а изтощен почти до смърт, продължи единствено да гледа как противникът му умираше.

Дишането на воина зад маската стана неравномерно, а демоничното му лице се наведе невярващо, за да погледне раната. Мечът падна от облечената му в стоманена ръкавица ръка и съществото, което обитаваше самурайската броня, движейки се като човек, изведнъж падна на колене. Ръцете му се впиха в предната част на бронята, сякаш се опитваха някак си да залепят металните части, да затворят раната, от която изтичаше животът му.

След това съществото се строполи по лице и повече не помръдна.

Кай остана да се взира дълго в тялото, докато се увери, че то никога повече нямаше да помръдне. В съзнанието му нямаше никакви емоции — нито гордост, нито удовлетворение, нито дори следа от благодарност към тенгу, които го бяха превърнали в убиец на демони. Облекчение. Усещаше може би единствено облекчение и това вероятно бе единственото човешко чувство, което населяваше съзнанието му. Демонският меч падна от ръката му и издрънча върху замръзналите камъни.