Читать «1Q84. Книга първа» онлайн - страница 2

Аомаме беше истинското й име. Дядо й по бащина линия бе от някакво планинско градче или селце в префектура Фукушима, където живеели неколцина със същото име, а то се изписваше с йероглифите, които означаваха и „зелен грах“, и се произнасяше със същите четири срички „А-о-ма-ме“. Никога не бе стъпвала там. Когато се родила, баща й бил вече скъсал връзките си със семейството, майка й — с нейното, така че никога не бе виждала своите баби и дядовци. Не пътуваше често, но в редките случаи, когато отсядаше в непознат голям или малък град, задължително отваряше телефонния указател в хотела да види колко души с името Аомаме живеят в района. До този момент не бе открила нито един и след всеки неуспешен опит се чувстваше като самотен корабокрушенец насред океана.

Винаги се притесняваше, когато трябваше да си казва името. Понеже в мига, в който то се отронеше от устните й, другият й хвърляше недоумяващ или объркан поглед:

— Госпожица Аомаме?

— Да. Точно като „зелен грах“.

Работодателите й я бяха накарали да си отпечата визитки, от което нещата станаха още по-зле. Хората се стягаха при вида на картичката й, сякаш им връчваше неприятна новина. Когато си казваше името по телефона, често дочуваше потиснат смях. Щом споменеха името й в приемната на някой лекар или обществена служба, всички вдигаха глава да видят как изглежда някой, чието име е „зелен грах“.

Имаше хора, които объркваха наименованието на растението и й викаха „Едамаме“ или „Сорамаме“, което я принуждаваше да ги поправя тактично: „Не, не съм нито соя, нито бакла, макар че почти познахте. Грах съм — Аомаме.“ Колко пъти през тридесетгодишния си живот бе слушала едни и същи забележки, едни и същи изтъркани шеги с името й. Животът ми щеше да е съвсем друг, ако не се бях родила с това си име. Ако имах най-обикновено име като Сато, Танака или Сузуки, сигурно щях да живея по-спокойно и да прощавам по-лесно на хората. Може би.

Аомаме слушаше музиката със затворени очи и оставяше прекрасния унисон на духовата секция да попие в мозъка й. И точно в този момент й мина през ум, че качеството на звука е прекалено добро за обикновено радио в такси. Понеже, макар и тих, звукът се отличаваше с истинска дълбочина и ясни обертонове. Отвори очи и се приведе напред да разгледа монтирания в таблото стерео дек. Устройството притежаваше горд черен блясък. Не успя да разчете марката, но явно имаше висококачествени параметри и сума ти копчета и клавиши; зелените цифри с честотата на станцията се различаваха отчетливо на фона на черното екранче. Нещо съвсем необичайно за най-обикновено улично такси.

Огледа и вътрешността на автомобила. Обсебилите я мисли не й бяха дали възможност да забележи, че и самото такси никак не е обичайно. Качеството на тапицерията си личеше, а и седалката бе изключително удобна. Но най-вече бе тихо. Изглежда, колата бе обезшумена с допълнителна звукоизолация, до съвършенството на звукозаписно студио. Вероятно шофьорът бе и собственик на таксито. Много такива собственици водачи не жалеха средства за поддръжката на автомобила си. Без да движи глава, Аомаме затърси с очи табелката с името на таксиджията, но не го откри. От друга страна, нямаше и вид на незаконно такси без разрешително. Оборудвано бе със стандартен таксиметров апарат, който цъкаше по нормалната тарифа. 2150 йени дотук. Все пак странно, че никъде не виждаше табелката с името на водача.