Читать «1Q84. Книга първа» онлайн - страница 6

Пред тях беше червено сузуки алто с номера от район Нерима и подбита броня. Млада майка стискаше волана. На седалката до нея детенце шавъркаше напред-назад, за да прогони скуката. Майката се караше с досада на детето да мирува. Аомаме виждаше как мърдат устните й. През изминалите десет минути сценката си беше една и съща. За същото време колата надали беше напреднала с повече от десет метра.

Аомаме мислеше усилено как да подреди по важност проблемите си. И почти мигновено стигна до извод. Неочаквано това съвпадна с началото на заключителната част на Яначековата „Симфониета“.

Измъкна наполовина от чантичката си малките тъмни очила рейбан и извади от портмонето си три банкноти по хиляда йени. Подаде ги на шофьора с думите:

— Тук ще сляза. Не бива да закъснея за тази среща.

Шофьорът кимна и пое сумата.

— Касова бележка ще желаете ли?

— Няма нужда. И задръжте рестото.

— Благодаря. А вие внимавайте. Доста ветровито е навън. Гледайте да не се подхлъзнете.

— Ще внимавам.

— И не забравяйте, моля ви — каза водачът по посока на огледаното, — че нещата не са такива, каквито изглеждат.

Нещата не са такива, каквито изглеждат, повтори си наум Аомаме.

— Какво имате предвид? — попита със сключени вежди.

Шофьорът подбираше внимателно думите:

— Това, че се каните да извършите нещо необичайно. Прав ли съм? Не са много онези, които слизат по аварийните стълби на градската високоскоростна магистрала посред бял ден, а още по-малко пък са жени.

— Май сте прав.

— Прав съм. А след като постъпите по такъв начин, възгледът ви върху ежедневието може и леко да се промени. Нещата може да започнат да ви изглеждат малко по-различни в сравнение с миналото. И аз лично съм имал подобно изживяване. Но не се подлъгвайте по външните признаци. Реалността винаги е само една.

Аомаме се замисли върху думите му, а в това време „Симфониетата“ на Яначек свърши и публиката избухна в аплодисменти. Явно записът бе правен на живо. Ръкоплясканията бяха продължителни и ентусиазирани. От време на време някой се провикваше „Браво!“. Представи си как засменият диригент се кланя многократно пред застаналата на крака публика. След това ще вдигне глава, ще вдигне ръце, ще се ръкува с концертмайстора, ще се обърне с гръб към публиката, пак ще вдигне ръце в знак на благодарност към оркестрантите, ще се извърне отново напред и ще стори нов дълбок поклон. Докато слушаше записа на продължителните аплодисменти, те взеха да й звучат все по-малко като такива и да й приличат все повече на безкрайна марсианска пясъчна буря.

— Както казах, реалността винаги е само една — повтори бавно шофьорът, сякаш подчертаваше важен пасаж в книга.