Читать «1Q84. Книга втора» онлайн - страница 7

— Две деца имах — каза вдовицата, — момче и момиче. Тя беше с три години по-малка от него. И както вече ти казах, тя умря. Самоуби се. Нямаше си деца. Със сина ми от много отдавна не се погаждаме. Вече почти не си говорим. От него имам три внучета, но и тях отдавна не съм ги виждала. Така или иначе, като умра, почти всичко, което имам, ще се наследи едва ли не автоматично от сина ми и децата му. За разлика от едно време, завещанията вече нямат особена сила. Но засега поне разполагам със значителни средства, които са на лично мое разположение. И ако се справиш успешно със задачата, която ти възлагам сега, ми се ще да ти оставя куп пари. Не искам обаче да решиш, че се мъча да те купя. Искам само да кажа, че те смятам за своя дъщеря. И съжалявам, че не си наистина моя дъщеря.

Аомаме се втренчи безмълвно във вдовицата, която остави чашката си с шери върху масата, сякаш внезапно се беше сетила, че още я държи. После се извърна и огледа лъскавите листчета на лилиите зад нея. Вдиша разкошния им аромат и пак погледна Аомаме.

— Както казах и преди, възнамерявах да осиновя Цубаса, но ето че и нея я изгубих. И на нея не успях да помогна. Просто стоях и наблюдавах как тя изчезва сама в мрака. И ето че сега и теб те излагам на много по-голяма опасност, отколкото когато и да било досега. Никак не ми се ще да го правя, но за жалост не виждам друг начин да постигна целта ни. Мога единствено да ти предложа значителна компенсация.

Аомаме слушаше внимателно, но без да каже нищо. След като вдовицата млъкна, през затворения прозорец ясно долетя чуруликането на птичка, която попя известно време, преди да отлети.

— Каквото и да стане, трябва да се „погрижим“ за този човек — рече Аомаме. — Това засега е най-важното. И изпитвам най-дълбока благодарност за чувствата ви към мен. Сигурно знаете, че се отказах от родителите си и че те ме изоставиха още докато бях дете; и двете страни си имахме своите си причини. Пред мен нямаше друг избор, освен да поема по път без никаква родителска обич. И за да мога да оцелея сама, наложи се да се приспособя към моя си начин на мислене. Никак не ми беше лесно. Често си мислех, че съм пълен боклук — някаква безсмислена, гадна утайка — та затова съм ви толкова благодарна за току-що казаното. Но на мен вече ми е късничко да променям мирогледа си и начина си на живот. За разлика от Цубаса. Тя, струва ми се, все още може да бъде спасена. Умолявам ви: не се примирявайте толкова лесно със загубата й. Не губете надежда. Върнете си я!

Вдовицата кимна:

— Май не се изразих достатъчно ясно. Разбира се, че не съм се примирила със загубата й. И ще направя всичко по силите си да я върна. Но както и сама виждаш, в момента съм безкрайно уморена. Това, че не успях да й помогна, ме кара да се чувствам крайно безсилна. Имам нужда, макар и от малко време да си възвърна енергията. Но пък, от друга страна, може би вече съм прекалено стара. И колкото и да чакам, силите ми няма да се върнат.