Читать «1Q84. Книга втора» онлайн - страница 9

— Искам да те помоля за нещо — рече Аомаме.

Това като че възбуди любопитството на Тамару. Аомаме нямаше навика да иска услуги от хората.

— Малко необичайно е — рече тя. — Надявам се да не се подразниш.

— Не знам дали ще мога да съм ти полезен, но поне ще те изслушам с удоволствие. Не е учтиво човек да се дразни, когато молбата идва от дама.

— Трябва ми пистолет — заяви безцеремонно Аомаме. — Достатъчно малък, че да се побира в дамска чанта. С лек откат, но все пак адекватно мощен и надежден. Но да не е някой преработен фалшификат или филипинско менте. Ще го ползвам само веднъж. И смятам, че един патрон ще ми стигне.

Мълчание. През цялото време Тамару не изпусна Аомаме от очи. После бавно, като премерваше всяка своя дума, рече:

— Нали знаеш, че законът в нашата страна забранява притежаването на огнестрелно оръжие от редови гражданин?

— Естествено, че знам.

— Е, добре, щом знаеш, позволи ми да ти кажа и още нещо: досега не съм бил обвиняван в нищо. Тоест нямам полицейско досие. Е, не отричам, че донякъде това може да се дължи и на известно недоглеждане от страна на правосъдната система. Но поради липсата на писмени следи си се водя примерен гражданин. Честен, почтен, чист. Това, че съм гей, не е забранено със закон. Плащам си всички данъци и гласувам на изборите (макар досега да няма избран кандидат, от тези, за които съм гласувал). Дори всички глоби за неправилно паркиране съм си плащал навреме. От десет години не съм спиран за превишена скорост. Регистриран съм в националната система за здравни осигуровки. Абонаментът ми за Ен Ейч Кей се плаща автоматично от банковата ми сметка и притежавам кредитни карти както от „Американ Експрес“, така и от „Мастеркард“. Стига да искам, а аз не ща, мога да се сдобия с тридесетгодишна ипотека, и това мое положение винаги ми е доставяло огромна радост. С други думи, може да бъда наречен „стожер на обществото“ без капчица ирония. Така че даваш ли си сметка що за човек молиш да те снабди с пистолет?

— Тъкмо затова казах, че се надявам да не се подразниш.

— Много добре те чух.

— Съжалявам, но просто не се сещам кого другиго да помоля.

Тамару издаде отнякъде дълбоко в гърлото си слаб звук като при задушаване, макар че можеше да мине и за потисната въздишка:

— Добре, ако приемем дори и за миг, че евентуално мога да задоволя молбата ти, здравата логика ми диктува, че вероятно ще желая да ти задам и следния въпрос: къде възнамеряваш да стреляш?

Аомаме насочи показалец към собственото си слепоочие:

— Най-вероятно точно тук.

Тамару изгледа пръста й безизразно за миг.

— А следващият ми въпрос вероятно ще гласи: защо?

— Защото не желая да ме заловят — отвърна Аомаме. — Не ме е страх от смъртта. И от затвора не ме е страх, макар да съм сигурна, че няма да ми хареса. Но не ща да стана заложник и да ме изтезават някакви непознати типове. Не за друго, а за да не издам нечии имена. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Мисля, че да.

— Не възнамерявам никого да застрелвам, нито да обирам банка. Така че нямам нужда от голям автоматичен пистолет с пълнител за двадесет патрона. Трябва ми нещо малко, без силен откат.