Читать «1Q84. Книга втора» онлайн - страница 8

Аомаме стана от стола си и отиде до вдовицата. Приседна на страничната облегалка на фотьойла и пое слабата й елегантна ръка.

— Вие сте невероятно издръжлива жена. Способна сте да живеете с повече сила от всеки друг. Просто в момента по случайност сте изтощена. И ви трябва само да полегнете и да си починете. Сигурна съм, че като се събудите, ще сте възстановили силите си.

— Благодаря ти — каза вдовицата и стисна ръката на Аомаме. — Права си. Ще легна да поспя.

— Добре. Аз си тръгвам в такъв случай — рече Аомаме. — Ще чакам знак от вас. И през това време ще подредя нещата си — не че притежавам чак толкова много за подреждане.

— Приготви се да пътуваш с минимален багаж. Кажи само от какво имаш нужда, и ще ти го осигурим.

Аомаме пусна ръката на вдовицата и се изправи.

— Лека нощ. Уверявам ви, че всичко ще е наред.

Вдовицата кимна. Все още свита на креслото си, притвори очи. Аомаме погледна за последно аквариума и помириса за последно лилиите, преди да излезе от хола с високия таван.

* * *

На главния вход я чакаше Тамару. Станало бе пет, но слънцето продължаваше да е високо и да грее с неотслабваща сила. Лъчите му се отразяваха от както винаги безупречно лъснатите черни кожени обувки на Тамару. Появили се бяха и няколко бели летни облачета, но се бяха скупчили по ръба на небосклона, че да не пречат на слънцето. До края на дъждовния сезон оставаше още много, но се бяха събрали няколко дни с почти лятно време, включително и със свистенето на цикадите, което се носеше от дърветата в градината. Самото свистене бе все още слабовато, някак си въздържано. Но все пак беше положителен знак за предстоящия сезон. Светът още действаше по обичайните си начини. Цикадите пищяха, облаците се движеха по небето, по обувките на Тамару нямаше нито една прашинка. Само дето това обичайно състояние на света се струваше на Аомаме като нещо свежо и ново.

— Имаш ли време да си поприказваме? — попита тя Тамару.

— Давай — рече Тамару, без да променя изражението си. — Време — колкото щеш. Да убивам времето, е част от занаята ми.

И се отпусна върху единия от градинските столове пред главния вход. Аомаме зае съседния. Стряхата ги пазеше от слънцето и им осигуряваше хладна сянка. Въздухът ухаеше на прясна трева.

— Дойде си лятото — отбеляза Тамару.

— И цикадите писнаха — отвърна Аомаме.

— Имам чувството, че тази година леко подраниха. И тук известно време ще е ужасно шумно. Ушите ме заболяват от острите им писъци. Същия звук го чувах, когато бях в град Ниагара Фолс. Непрекъснато, от сутрин до вечер, неспирно, все едно са се събрали над един милион цикади.

— Значи, Ниагара Фолс не ти хареса.

— Най-скучният град на света — кимна Тамару. — Бях там сам в продължение на три дни и не чувах нищо освен шума на водопада. Толкова е силен, че не ти позволява дори да четеш.

— И какво търсеше в Ниагара Фолс съвсем сам в продължение на три дни?

Вместо отговор Тамару само поклати глава. После двамата останаха заслушани безмълвно в слабите писъци на цикадите.