Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 90

Силни угризения на съвестта го налегнаха, ала нямаше избор. В Силвър Миза не я чакаше медицинска практика, а гроб.

Може би мозъкът му бе размътен от треската, когато я отвлече, а може би безочливостта и дързостта му го накараха да постъпи така. Рейф знаеше, че е смел и умен; беше сигурен, че се е изплъзнал от Треърн, та реши да използва медицинските познания на Ани и едновременно с това да се наслади на тялото й. След това възнамеряваше да я върне в Силвър Миза, ала съдбата бе объркала плановете му, всичко се бе обърнало с главата надолу и Ани се бе оплела в същата кошмарна паяжина, която той цели четири години се опитваше да разкъса.

Разполагаха с едно-единствено предимство: никой не знаеше, че са заедно. Атуотър щеше да търси сам мъж, не мъж и жена, пътуващи заедно. Това обстоятелство може би щеше да им бъде от полза.

Ани все още бе прекалено стъписана, за да се сети за това, ала всички щяха да предположат, че той е убил Треърн. Никой не знаеше, че тя е била с него — значи нямаше да я заподозрат. Щеше да бъде в опасност само ако признаеше. Ала при всяко положение тя трябваше да тръгне с него.

При тази мисъл мозъкът му се замъгли за миг и след малко Рейф усети как въздиша от облекчение. Беше се примирил, че трябва да я отведе в Силвър Миза, да се сбогува с нея и да не я види никога повече, а сега щяха да бъдат заедно. Тя беше негова.

Рейф отново коленичи пред нея и обхвана лицето й с големите си ръце, привличайки вниманието й към себе си. Големите й кафяви очи гледаха толкова уплашено и тъжно, че Рейф я притисна към себе си и я обсипа с целувки. Ласките му я изтръгнаха от унеса. Тя премигна и се опита да извърти главата си — не можеше да разбере защо Рейф я целува сега, когато трябваше да мислят за много по-важни неща.

Той отново я целуна и тихо каза:

— Няма да те върна в Силвър Миза. Трябва да продължиш с мен.

Рейф не знаеше дали тя ще му се противопостави или не, ала Ани остана безмълвна. Погледна го в очите и кимна.

— Добре. — Сетне замълча и тревога пробяга по лицето й. — Дано не те забавя много.

Щеше да го забави, но това нямаше значение. Не можеше да я изостави. Изправи я на крака.

— Хайде да тръгваме. Трябва да се махаме оттук.

Тя покорно се качи на седлото.

— Няма ли да вземем коня на Треърн?

— Някой може да го разпознае.

— Какво ще го правиш?

— Разседлах го и му свалих юздата. Няма да умре от глад, наоколо има достатъчно трева. Ако не го намери никой, след време ще подивее.

Ани хвърли един поглед на колибата и си помисли за трупа на Треърн, останал вътре. Искаше й се да го погребе, ала това бе невъзможно.

— Престани да мислиш за това — нареди й Рейф. — Не можеш да промениш нищо. Станалото — станало.

Съветът му бе изключително полезен, но Ани се питаше дали ще й стигнат силите да приеме нещата такива, каквито са.

Снегът блестеше ослепително на ярката слънчева светлина; небето беше толкова синьо, че чак й причини болка. В свежия ароматен въздух се носеше топъл полъх, предизвестяващ зараждането на новия живот под снега — идеше пролет. Един човешки живот бе стигнал края си, ала времето продължаваше хода си. Преди две седмици един непознат силом я бе повел на дълго кошмарно пътуване нагоре в планините — бе уплашена до смърт, вкочанена, изтощена до крайност. Зимата все още стискаше земята в ледените си обятия. Сега Ани напускаше планините заедно с мъжа, който я бе отвлякъл, обкръжена от суровата красота на възраждащата се природа. Съжаление и тъга сграбчиха сърцето й. За тези две седмици тя беше излекувала един ранен престъпник и се бе влюбила безумно в него. Този висок силен мъж с леден поглед покори сърцето и тялото й и за да го защити, Ани извърши убийство. Само за две седмици природата и животът й се бяха променили до неузнаваемост.