Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 88

— Лош късмет — изруга той. — Загубих следите ти в Силвър Миза и реших да поостана някой и друг ден, докато ми се оправи кракът. Вчера потеглих насам и тая заран забелязах дима. Извадих късмет, няма що! — Треърн притвори очи, сякаш искаше да си отдъхне. С огромно усилие ги отвори отново.

— Доста хора знаят, че си тук някъде — продължи Треърн. — Ловци на награди… даже и един съдия-изпълнител лично е тръгнал да те гони. Името му е Атуотър. Злобен е като булдог! Ти си най-добрият, когото някога съм виждал, но и Атуотър не прощава.

Рейф беше чувал за този човек. Ноа Атуотър, както и Треърн, захапеше ли следата, не я пускаше. Трябваше колкото се може по-скоро да се маха оттук. Погледна към Ани и остра болка прониза сърцето му.

Треърн се изкашля. Изглеждаше много зле.

— Да ви се намира уиски? Бих пийнал една глътка.

— Нямаме уиски — отвърна Рейф.

— Имам лауданум — каза Ани и отново се опита да освободи ръцете си, но Рейф пак не я пусна. Привлече я по-близо до себе си.

— Рейф, моля те. Нека поне да облекча мъките му…

— Той вече няма нужда от нищо, скъпа — тихо промълви Рейф и погали косите й.

Ани го блъсна, сетне впи поглед в лицето на Треърн. То бе неподвижно. Рейф протегна ръка и затвори очите на врага си.

Тя се бе вцепенила от шока. Рейф я бе завел до една скала и я бе настанил на слънце. Ани притискаше одеялото към себе си, тресеше се цялата и тракаше със зъби.

Беше убила човек. След като премисли ситуацията хиляди пъти, стигна до извода, че е трябвало да стреля. В онзи миг нямаше време за размисъл, трябваше да действа незабавно. Чиста случайност бе, че куршумът попадна в целта, ала това не бе извинение, защото дори и да бе знаела, че ще убие Треърн, пак щеше да стреля. Животът на Рейф бе в нейни ръце — ако не бе застреляла Треърн, любимият й щеше да е мъртъв. Бе готова на всичко, за да го спаси. Бе престъпила Хипократовата клетва, бе плюла на идеалите си, бе отнела живот. Беше предала самата себе си. Мисълта, че пак би постъпила така, ако обстоятелствата го налагат, бе непоносима.

Рейф набързо събра оскъдното им имущество. Земята все още бе скована от студа, не можеха да погребат Треърн, така че тялото му остана в колибата. Ани не искаше повече да влиза там.

Рейф обмисляше по-нататъшните си действия. Сега разполагаше с оръжията и припасите на Треърн; жребецът му бе отпочинал и охранен. С малко късмет можеше да се отдалечи доста от опасния район. Трябваше да върне Ани в Силвър Миза, сетне да пресече Аризонската пустиня и да избяга в Мексико. Ловците на главата му нямаше да се откажат от преследването, ала Рейф се надяваше да се отърве поне от Атуотър.

Ани — не, не можеше да си позволи да мисли за нея. Още от самото начало знаеше, че ще бъдат заедно само за малко. Ще трябва да я върне вкъщи при работата й и да я остави на мира.

Ала душата му се разкъсваше от тревога за нея. Откак Треърн умря, не бе промълвила нито дума. Лицето й бе бледо и безизразно, а зениците й разширени от шока. Рейф си спомни първия път, когато уби човек през войната — така му призля, че щеше да си избълва вътрешностите. Ани не повърна. Щеше да й олекне, ако бе го направила.