Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 33

Беше му толкова хубаво да я чувства до себе си. Леко я притисна към тялото си и промуши крака си, обут в чорап, между голите й стъпала, за да ги стопли. Тя лежеше неподвижно, вероятно не искаше да го възбужда още повече — като лекар би трябвало да знае какво се притиска към задника й. Тялото й обаче продължаваше да трепери и не студът бе причина за това, тъй като под одеялото бе приятно топло. Все още Ани бе много уплашена и Рейф би направил всичко, за да я успокои.

Страшно му се спеше и искаше тя да се отпусне, преди сънят да го надвие. Тя също бе много уморена — ако успееше да я накара да мисли за нещо друго, физическата нужда от сън щеше да надделее.

— Откъде си родом? — попита той с тих и спокоен глас. Почти всички на запад бяха пришълци.

Тялото й отново се сгърчи конвулсивно, ала Ани отговори:

— От Филаделфия.

— Не съм бил във Филаделфия. Ходил съм в Ню Йорк и в Бостън, но във Филаделфия не. Откога си по тия места?

— В Силвър Миза съм от осем месеца.

— А преди това?

— Живях една година в Денвър.

— Защо, по дяволите, си напуснала Денвър, за да дойдеш в Силвър Миза? Денвър поне е чист град.

— Там нямаше нужда от лекари — отвърна тя. — А в Силвър Миза имаше. — Тя не пожела да изпада в подробности, защото отношението на хората я бе наранило толкова дълбоко, колкото изобщо не бе предполагала.

Добре. Гласът й звучеше по-спокойно. Рейф с труд се пребори с прозявката, напираща отвътре. Нежно отметна един кичур коса от ухото й и зави рамото й с одеялото.

— Не се знае колко време ще просъществува Силвър Миза — гласът му прозвуча като едва доловим шепот. — Такива градове на бума замират почти толкова бързо, колкото и възникват. Ако среброто свърши, копачите ще очертаят участъците си с колчета и ще потърсят късмета си другаде. Всички ще тръгнат подир тях.

Мисълта, че може би ще трябва да започва всичко отначало, й подейства потискащо, макар че животът й в Силвър Миза бе далеч от лукса и дори от елементарните удобства. Ала тя имаше възможност да прави онова, за което бе мечтала винаги — да практикува медицина. Понякога бе толкова уморена и отчаяна, че й идеше да вие. Знаеше толкова много, можеше да направи толкова много за хората, само да дойдеха при нея. Ала твърде често те не идваха, защото тя беше жена, и умираха.

Но щеше да обмисля бъдещето си, чак когато сребърната руда в Силвър Миза свършеше. Освен това не се знаеше дали изобщо ще се завърне в града. Объркани мисли препускаха из главата й и изобщо не можеше да се съсредоточи. За първи път през този дълъг ден изнуреното й тяло се отпусна. Прониза я тревожно потрепване, ала тя не помръдна. Знаеше, че не бива да заспива, че трябва да си отвори очите — кога ли се бяха затворили? Беше й топло, толкова топло, крайниците й натежаха и се отпуснаха. Сякаш беше увита в пашкул… обгърната отвсякъде от одеялото, ръцете му, краката му, тялото му… Не можеше да се мръдне, нямаше сили… За миг усети, че заспива, и в следващия момент вече спеше дълбоко.