Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 23

— Слизай от коня!

Ани му метна гневен поглед. Писнало й беше от грубите му заповеди. Беше гладна и уплашена, боляха я всички мускули. При все това му се подчини и неволно тръгна напред да му помогне да слезе от коня. Личеше, че той изпитва силни болки, и тя стисна юмруци.

— Има и навес за конете.

Тя се огледа с невярващ поглед. Не можа да забележи нещо, което макар и далечно да прилича на навес.

— Ей там! — каза той, разгадал израза на лицето й. Мъжът поведе коня си наляво, Ани го последва и се увери, че е прав. Конете едвам се побраха в тесния навес от клони и пръст. Заслонът бе открит от двете страни, а в дъното имаше грубо направено корито, обрасло с храсталак. Дървено ведро висеше на полуизгнил клон, забит в стената. Той го откачи и го огледа, по изпитото му лице се изписа задоволство.

— Оттатък колибата минава поток. Разседлай конете и донеси вода!

Ани не повярва на ушите си. Виеше й се свят от глад и едвам се влачеше от умора.

— Няма ли да ядем?

— Първо ще се погрижим за конете. Животът ни зависи от тях. — Гласът му прозвуча неумолимо. — Аз бих свършил тая работа, ала единственото нещо, за което ми стигат силите, е да стоя тук и да те застрелям, ако се опиташ да избягаш.

Ани безропотно се зае с работа, макар че цялото й тяло трепереше от усилията. Сложи медицинската чанта, торбата с храна, двете седла и дисагите му на земята. Грабна ведрото и се упъти към потока, който течеше на двайсетина метра диагонално от колибата. Беше дълбок около половин метър, а на места и по-плитък. Той бавно я следваше, безмълвен и замислен. Тя ходи за вода още два пъти, докато коритото се напълни. Мъжът не се отделяше от нея. Конете пиха жадно.

— В дисагите ми има торба със зърно. Дай им по две шепи. За известно време ще трябва да пестим храната.

След като свърши тая работа, той й нареди да пренесе багажа в колибата. Вратата беше скалъпена от тънки фиданки, оплетени с лозови филизи и канапи, с кожени връзки наместо панти. Ани я отвори полека и извика от ужас. Не изглеждаше да има прозорци, ала слънчевите лъчи, проникващи през отворената врата, осветиха вътрешността на колибата, потънала в паяжини и мръсотия. Какви ли не дребни животинки и насекоми се бяха подслонили тук!

— Вътре има плъхове — извика Ани — и паяци, и змии. — Тя рязко се обърна и едва не се сблъска с него. — Не ща да влизам!

Устните му се разтегнаха в насмешка и за момент грубият израз на лицето му се смекчи.

— Има ли плъхове, бас ловя, че няма змии. Змиите ядат плъхове.

— Вътре е гадно и мръсно.

— Има огнище — уморено изрече той. — И четири стени да ни предпазват от студа. Щом не ти харесва колибата, изчисти я!

— Тя тъкмо понечи да му каже да си я чисти сам, но при вида на умореното му бледо лице думите й секнаха. Загложди я чувство за вина. Как можа да й дойде наум да го убие? Тя беше лекар и въпреки че той можеше да я застреля, след като престане да се нуждае от нея, реши да направи всичко възможно, за да го излекува. Отвратена от предишните си мисли, които отричаха всичко свято, в което вярваха и тя, и баща й, Ани се закле, че няма да го остави да умре.