Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 25

— Не съм и помисляла такова нещо — отвърна тя, ала подозрителността не напусна погледа му — той не й вярваше. Не изпитваше никакво желание да му доказва доброжелателността си, тъй като беше гладна и толкова уморена, че не можеше да се мръдне. Ала трябваше да се погрижи за раните му.

— Свали си ризата и ботушите и се разположи удобно — грижовно каза Ани и се наведе да му помогне.

Ръката му отново я възпря.

— Не — отвърна той и тя за пръв път почувства човешка нотка в гласа му. — Ще ми е много студено без риза.

Тя се беше загряла, докато чистеше колибата, и отдавна бе съблякла палтото си, а и слънцето приятно бе затоплило въздуха.

— Не е толкова студено, сигурно те тресе.

— Нямаш ли нещо в проклетата чанта, което да ми свали температурата?

— Ще ти сваря чай от върбови кори, след като прегледам раните ти. Чаят ще те облекчи.

Главата му трескаво се мяташе.

— Свари го веднага. Като буца лед съм — толкова ми е студено.

Тя въздъхна, не бе навикнала пациентите да й нареждат как да ги лекува, но в края на краищата беше все едно откъде ще започне, пък и й се щеше да се ободри с чаша кафе. Зави го с другото одеяло и започна да подрежда съчки, борови трески и цепеници в огнището.

— Не пали голям огън — изсумтя той. — Много дим не ни трябва. В дисагите имам подпалки, увити в мушама.

Тя ги намери и драсна една от тях о един камък, задушлива миризма на фосфор я удари в носа. Боровите трески се подпалиха веднага. Ани се наведе и раздуха огъня, пламъците обхванаха цепениците, тя седна и разтвори чантата си. Приличаше повече на куфар на амбулантен търговец, отколкото на лекарска чанта, ала Ани искаше винаги да има на разположение различни билки, лекове и мехлеми, тъй като често й се налагаше да се грижи за пациенти по разни диви места. Тя извади марлената торбичка с върбови кори и канчето, в което приготвяше чай.

Той лежеше по гръб, завит до брадичката с одеялото, и изпод полуспуснатите си клепачи я наблюдаваше как налива вода от манерката в канчето и го слага на огъня. Докато водата възвираше, лекарката взе едно парче марля, сложи малко стрита върбова кора върху него, добави по една щипка мащерка и канела, завърза четирите краища и пусна торбичката във водата. Отвори буркана с мед и прибави една лъжица, за да подслади чая.

— Какво сложи вътре? — попита той.

— Върбови кори, канела, мед и мащерка.

— Първо ти ще опитваш всичко, което ми даваш.

Обидата изплющя като камшик по гърба й, ала тя остана безмълвна. Чаят нямаше да й навреди, а той можеше да си мисли колкото си иска, че ще го отрови — нямаше намерение да го разубеждава. В съзнанието й още се въртеше онази ужасна мисъл, а може би и той бе усетил нещо.

— Ако сипеш лауданум в чая и ти ще заспиш — добави мъжът.