Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 22

От тия мисли й се замая главата. Цял живот се бе учила да спасява хора, не да ги убива, а сега кроеше планове как да причини смъртта на този мъж.

— Колко време ще клечиш там със запретнати поли?

Тя се изправи толкова рязко, че чак се препъна в омотаните около схванатите й колене гащи. Дрезгавият глас й подейства като ведро със студена вода и я изтръгна от мислите й. Бавно се върна към действителността и се обърна да погледне мъжа оттатък скалата. Лицето й бе бяло като платно.

Тежките клепачи скриваха израза на светлите му очи, докато внимателно я изучаваше. Рейф се питаше защо жената бе така пребледняла и гледа толкова строго. По дяволите, та тя беше докторка — какво толкова се притесняваше от нещо, дето го правят всички. Помисли си, че навремето не би казал подобно нещо на жена, ала последните десет кучешки години бяха унищожили някогашния Рейф. Споменът за него бе избледнял, бе само далечно ехо, ала Маккей не съжаляваше. Какъвто съм, такъв съм, каза си той.

Тя преодоля вцепенението си и се наведе да оправи дрехите си, ала когато се изправи, лицето й все още носеше следи от онзи странен израз. Заобиколи скалата и щом го наближи, той протегна разтворената си длан към нея.

За миг Ани погледна с недоумение към малките предмети в ръката му, сетне ръцете й литнаха нагоре към косата, която свободно се спускаше по гърба й. Той бе намерил фибите й, разпилени по земята.

Тя чевръсто събра косата и я вдигна на кок, като вземаше една по една фибите от ръката му, за да прикрепи буйните кичури. Той безмълвно наблюдаваше как изящните женски ръце ловко вършат работата си — тънките пръсти поемаха фибите от дланта му като малка птичка, кълвяща семенца. Движенията й бяха толкова женствени, че чак му причиняваха болка. Толкова отдавна не бе имал жена, толкова дълго не бе се наслаждавал на нежна плът и възбуждащ аромат, не бе се любувал на грациозността на дребните жестове, която притежаваха всички жени, дори и най-развлечената мърла. Една жена никога не бива да позволява на един мъж да наблюдава тоалета й, помисли си той, обладан от внезапен гняв, освен ако после не го допусне до тялото си и не утоли сексуалната жажда, възбудена от интимния ритуал.

Умората, която усещаше чак с костите си, отпъди копнежа му.

— Тръгваме! — рязко каза Рейф. Чувстваше, че силите му са на привършване и ако се мотаят още, няма да намерят колибата.

— Няма ли да ядем? — Ани не успя да прикрие умоляващата нотка в гласа си. Умираше от глад и добре знаеше, че и той е на същия хал, макар че лицето му изглеждаше грубо и невъзмутимо.

— Ще ядем в колибата. Тя трябва да е тук някъде.

Отиде цял час, додето я намери, а на нея й трябваше още известно време, додето разбере, че я е открил, защото жалката дупка бе така обрасла с растителност, че изобщо не приличаше на докосната от човешка ръка. На Ани й се плачеше от отчаяние. Беше очаквала барака, паянтов заслон, но не и това! „Колибата“, обрасла с храсталаци и лози, се състоеше от няколко големи камъка, сложени един върху друг, и от полуизгнили дъски.