Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 139
Линда Хауърд
Подозрителността му бе на път да го вкара в гроба — с такова внимание следеше Рейф да не избяга, че изпускаше какво става около него.
Ако убиеха Атуотър, Рейф нямаше никакъв шанс да отърве кожата — някой щеше да го пречука още по пътя за Ню Орлийнс.
В съзнанието му всичко се движеше бавно. Видя пистолета, видя как Атуотър се обръща и разбра, че съдията няма да може да стреля навреме, и в следващия миг едрото му, мускулесто тяло се метна върху Атуотър и го събори на земята — куршумът одраска главата на съдията. Той изстена от болка и двамата мъже се претърколиха по мръсната улица. Мъже викаха, жени пищяха, всички се втурнаха да бягат. Рейф забеляза някакво лице в уличката, сграбчи пистолета на Атуотър, стреля и мъжът рухна в прахта.
Маккей избута Атуотър, седна, отново дръпна ударника и впери поглед в тълпата, търсейки нова заплаха. Погледна косо към Атуотър, който полека седна, държейки се за главата. Изпод пръстите му капеше кръв.
— Добре ли сте?
— Да — раздразнено отвърна съдията. — Добре съм за мъж, който се държа като прост дръвник. Опърлиха ми перуката, ама си го заслужих. — Свали кърпата от врата си и я притисна към раната.
— Така си беше — съгласи се Рейф. Атуотър си беше виновен — ако беше внимавал, нямаше да го ранят. Маккей се изправи и помогна на съдията да стане, сетне си проби път през насъбралата се тълпа и коленичи до главата на злосторника. Кървава пяна излизаше от устата му — куршумът бе попаднал в белия дроб. Мъжът, нямаше да живее повече от една-две минути.
— Някой познава ли този човек? — попита Рейф.
— Май не е тукашен — обади се един мъж. — Може и да има познати в града, но ми прилича на скитник. В града се събира всякаква паплач.
Раненият се взираше с широко отворени очи в Рейф. Устните му се размърдаха.
— Какво казва тоя? — ядосано попита Атуотър и коленичи в калта. — Защо стреля по мен? Бас ловя, че не познавам този мръсник.
Ала мъжът дори и не погледна към него. Устните му отново се раздвижиха, сякаш искаха да произнесат името Маккей. Сетне се задави и гърлото му захриптя. Краката му потръпнаха конвулсивно и той умря.
Рейф сви устни, изправи се и дръпна Атуотър за ръката.
— Да вървим — каза той, наведе се да вдигне пакета с роклята на Ани от прахта и помъкна съдията надолу по улицата.
— Пусни ме — изсъска Атуотър. — Стиснал си ме като в менгеме. Освен това съм ранен, карай по-полека, закъде си се разбързал, като че ли ти гори задникът?
— Онзи сигурно не е сам — студено отбеляза Рейф, докато искрящият му светъл поглед ровеше в тълпата, търсейки враждебно настроени лица.
— Аз ще се справя сам. Няма да допусна да ме изненадат пак — заяви Атуотър и се намръщи още повече. — Върни ми проклетия револвер.
Рейф мълчаливо прибра оръжието в кобура на съдията.
— Защо не използва момента да офейкаш?
— Не искам да бягам. Искам да стигна в Ню Орлийнс и да ви покажа документите. Само вие можете да ми помогнете да докажа невинността си.