Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 129

Отново погледна ръцете си и най-сетне се съгласи, че единствено твърдението на Рейф може да обясни случилото се. Не всичко в действителността се подчинява на законите на логиката.

— Просто не знам какво ще правя — тихо промълви Ани.

Рейф я прегърна през кръста и я поведе към бивака.

— Просто ще имаш повече работа — отвърна той. — Нищо не се е променило, само че вече познаваш истинските си възможности.

Седемнадесета глава

В бивака цареше тишина, но всичко беше някак по-различно. Усещаше се, че кризата е преминала. Ани влезе във вигвама, където живееха родителите на бебето, и завари младата индианка да седи насред постелята и да дава чай на бебето, което шаваше в скута й. То все още имаше треска и телцето му бе покрито с пъпки, ала по всичко личеше, че ще оживее. Ани прегледа майката и се усмихна, защото състоянието на жената бе значително по-добро и след ден-два тя щеше да бъде на крака. Кръглоликият баща също бе буден и въпреки че нямаше висока температура, все още бе твърде изтощен от болестта. Двамата родители не сваляха погледите си от Ани и високия бял мъж, който не се отделяше от нея като ангел-хранител. В очите им не се четеше страх. Индианецът каза нещо и махна към бебето. Макар че не знаеше езика, Ани разбра, че им благодари.

Тя излезе от вигвама, плътно следвана от Рейф. Един бял мъж стоеше на около петнайсет метра от тях с пушка в ръка. Ани се вцепени, кръвта се дръпна от лицето й и то стана бледо като на мъртвец. Рейф полека я избута настрани.

Лицето на мъжа бе загрубяло и сбръчкано като износена кожа, косата му бе посивяла, макар че Ани не му даваше повече от петдесет години. Беше висок, със стройно и здраво тяло като на мустанг. Левият му клепач не се отваряше напълно и окото му сякаш намигаше. На кожената му жилетка висеше метална значка.

— Атуотър — представи се той със сух, стържещ глас. — Федерален съдия-изпълнител. Рафърти Маккей, ти си арестуван. Хвърли бавно пистолета, синко, защото хич не ми е приятно да стърча насред индиански бивак и ако ме ядосаш, тая пушка ще те разкъса на парчета.

Рейф седеше на земята, ръцете му бяха здраво вързани на гърба. Атуотър заплаши, че ще върже и Ани, ако се опита да му помага, затова Рейф й заповяда да не мърда. Тя седеше близо до него, лицето й бе бяло като платно, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Джакали описваше кръгове на няколко метра от тях, съскаше и мърмореше, а Атуотър я държеше под око. Старицата бе враждебно настроена към него. Двама индианци успяха да излязат от вигвамите, ала силите им нямаше да стигнат дори да изпълзят до мястото, където седеше Рейф. Единият носеше пушка, но не се опита да стреля. Сигурно бяха решили да оставят бледоликите да се оправят сами. Все пак Атуотър следеше всяко тяхно движение.

Чудеше се как ще закара арестанта до затвора, пътуването щеше да бъде доста неприятно. Както вече бе казал на глас, не само че бяха посред територията на апахите, ами отгоре на това се бяха набутали и в индиански бивак. Че и жената влизаше в сметката. Атуотър — за разлика от някои — не подценяваше жените — някои бяха способни на всичко, за да защитят любимия си.