Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 13

Почисти раните с тинктура от невен, за да спре кървенето, сетне ги намаза с масло, което бе извлякла от мащерка, за да ги предпази от инфекция.

— Утре ще наложа раните с живовляк, а за тази вечер ще ви направя лапи с песъчарник, които ще изсмучат и останалите парченца от дрехите ви.

— Утре няма да съм тук — заяви той, а Ани подскочи от смайване. Това бяха първите му думи, откакто бе започнала манипулациите. Тя се надяваше, че той е изгубил съзнание, дори беше почти сигурна. Как бе изтърпял тези невероятни болки, без да мръдне и без да издаде звук?

— Не можете да си тръгнете така — нежно каза тя. — Сигурно не сте наясно колко сериозно е положението ви. Ще умрете от отравяне на кръвта, ако инфекцията не бъде спряна.

— Дойдох тук на краката си, госпожо, така че не съм още за умирачка.

Тя стисна устни и гневно заговори:

— Да де, дойдохте на крака, ще можете и да си идете, въпреки че някой друг на вашия хал нямаше да може да се мръдне. Но след един-два дни няма да можете да пълзите, камо ли да ходите. А след седмица ще сте мъртъв. Обещавам, че за три дни ще ви оправя.

Светлите му очи се впиха в нея. Видя сериозното изражение на топлите кафяви очи и почувства треската, изгаряща тялото му. Побиха го тръпки. По дяволите, тя беше права. Това, че беше жена, не й пречеше да бъде кадърен лекар. Мисълта за Треърн, който го следваше по петите, не го напускаше. Беше твърде отпаднал, за да се справи с убиеца. Може би и Треърн бе закъсал, но може и да не беше, а на Рейф не му се искаше да играе при неравни шансове.

Имаше нужда от тия дни на отдих и спокойствие, които му предлагаше докторката, ала не смееше да си ги позволи. Не и тук. Ако беше горе в планината…

— Слагайте лапите — нареди й той.

Дълбокият дрезгав глас я накара да потръпне. Тя мълчаливо се зае с работа: извади пресен песъчарник от един от бурканите с билки, смачка листата и ги наложи върху раните. Отгоре постави мокри кърпи и внимателно го превърза. Той седеше на кушетката и придържаше лапите, докато тя увиваше превръзките около кръста му.

Мъжът се протегна за ризата си и бързо я нахлузи през главата си. Разстроена, Ани го хвана за ръката:

— Не си отивайте — помоли го тя. — Не знам защо сте решил да си вървите, ала това е много опасно за вас.

Той махна напоените с кръв кърпи, пъхнати в панталона му, и стана от кушетката, без да обръща никакво внимание на ръката върху рамото си. Ани се отдръпна, чувстваше се безпомощна и разгневена. Как се осмеляваше този човек да рискува така безотговорно живота си, след като тя положи толкова усилия да му помогне? Защо изобщо бе потърсил помощта й, след като не възнамеряваше да следва указанията й?

Рейф загащи ризата си, спокойно закопча панталона и колана си. Сетне препаса ремъка с кобура и го намести на мускулестото си бедро.

Докато той обличаше кожуха си, Ани отчаяно заговори:

— Ако ви дам листа от живовляк, ще налагате ли раните си с тях? Превръзките трябва да се сменят…

— Вземи каквото трябва — прекъсна я той.

Тя объркано премигна.