Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 122

Ани притисна малкото телце към гърдите си. Бебето — спря да плаче, ала продължаваше яростно да рита с крачета, сякаш се мъчеше да прогони болката.

Беше опасно да се дават лекарства на толкова малко дете, но нямаше друг избор. Може би слабият чай от трепетлика щеше да облекчи страданията на бедното създание. Ани даде на детето една глътка от лековитата течност, сетне цял час ми ръчичките и крачетата му със студена вода. Най-после бебето заспа и тя го отнесе при майка му.

Младата жена бе будна и гледаше с широко отворени тревожни очи. Обърна се настрана и докосна дъщеря си с трепереща от слабост ръка, сетне със сетни сили привлече малкото телце към себе си. Ани я потупа по рамото и рязко се извърна, за да скрие сълзите си.

Все още я чакаха прекалено много болни хора, не биваше да се поддава на скръбта. Трябваше да се грижи за пациентите си.

Рейф забеляза, че някои от мъжете вече могат да седят и да се хранят сами. Той вървеше по петите на Ани, когато и се налагаше да влиза в техните вигвами, ръката му не слизаше от револвера, а леденият му поглед следеше всяко помръдване на мъжете.

Те от своя страна гледаха твърдо и презрително белия натрапник, който си бе позволил да влезе в бивака им.

— Мислиш ли, че наистина е необходимо да вървиш подире ми? — попита го тя.

— Или ще вървя до тебе, или тръгваме веднага — рязко отвърна Рейф. Всъщност вече трябваше да са напуснали бивака, ала съзнаваше, че ще трябва да я върже за седлото, ако иска да я накара да се раздели с бебето, а честно казано, и на него не му се тръгваше още. Ако Ани изоставеше детето, то щеше да умре.

— Мисля, че няма да ни направят нищо лошо. Те виждат, че ние се опитваме да им помогнем.

— Може би, без да искаме, сме нарушили някои от обичаите им. Не забравяй, че белите хора са техни смъртни врагове. Подмамили вожда Мангас Колорадас да се яви на преговори, като му обещали, че косъм няма да падне от главата му, но го убили, отрязали главата му и я сварили. Тогава апахите се заклели, че вечно ще отмъщават на белите. Не можем да ги обвиняваме. Затова не мисля, че си в безопасност. Моля те, не забравяй какво се е случило с Мангас Колорадас, защото и те не го забравят.

Боже мой, колко много мъка! Тя тежеше на плещите й, докато вървеше от болен на болен, раздаваше чай и сироп за кашлица и се мъчеше да облекчи болките и да утеши скръбта на хората, защото нямаше нито едно семейство, подминато от смъртта. Джакали също обикаляше и разговаряше с племето си и всички заедно оплакваха огромното нещастие, което ги беше сполетяло. От всички вигвами се носеше тих, сподавен плач, въпреки че никой не даваше израз на мъката си в нейно присъствие. Индианците бяха горди и едновременно с това стеснителни, освен това присъствието й ги смущаваше. Колкото и голяма да бе добрината й към тях, не можеше да заличи годините вражда и омраза.