Читать «Ласката на огъня» онлайн - страница 121

На третия ден Ани едвам се държеше на крака. Беше спала само няколко часа, както и Рейф. Бяха умрели общо седемнайсет души, осем от които деца. Тяхната смърт я огорчи най-много.

Щом й останеше свободна минута, вземаше на ръце пухкавото бебче, което пращеше от здраве. То й се струваше като оазис сред пустинята. Детето гукаше, мъркаше, размахваше пълните си ръчички и се усмихваше на всеки, който го гушнеше. Допирът до малкото подвижно телце сякаш сваляше за миг бремето на умората от плещите й.

Майката и бащата на момиченцето лека-полека се съвземаха. Младата индианка от време на време даряваше детето си с усмивка. Кръглоликият воин спа през по-голямата част от деня, ала треската му бе преминала и вече не се задушаваше.

Внезапно едното от двете здрави момченца вдигна висока температура и започна да се гърчи конвулсивно. Макар че Ани непрестанно му даваше чай от върбови кори, то умря още същата нощ, дори без да се обрине. Само Тъмните петна по венците му издаваха болестта, отнесла живота му. Ани избухна в ридания.

— Не можах да му помогна — изхлипа тя. — Направих всичко възможно, ала не се преборих с болестта. Те продължават да умират.

— Тихо, скъпа — прошепна той. — Ти направи невъзможното.

— И въпреки това не можах да го спася. Бе едва на седем години.

— Умряха и по-малки деца. Знаеш, че те нямат никаква защита срещу заразните болести, скъпа. Още от самото начало знаехме, че мнозина от тях ще умрат.

— Мислех си, че ще мога да им помогна. — Гласът й бе писклив и отчаян.

Рейф повдигна ръката й към устните си и я целуна.

— Ти им помогна, скъпа. Всяко докосване на ръцете ти им помага.

Тя все още не бе убедена, че е направила всичко възможно. Запасите й от върбови кори свършиха. Друго средство против треска беше кочата билка, но тя не вирееше в този край. Джакали й показа някакви кори, Рейф каза, че били от трепетлика, ала жените явно ги бяха събирали някъде на север, защото запасите не бяха големи. Ани свари чай от тях, ала той не бе така ефикасен или пък трябваше да го направи по-силен. Беше толкова изтощена, че не можеше да мисли.

Джакали непрекъснато разнасяше канчета с бульон и разквасваше пресъхналите гърла. Здравото момченце вървеше като сянка по петите на Рейф и не сваляше поглед от Ани.

На четвъртия ден някои от воините показаха явни признаци на подобрение и започнаха да мятат към Ани погледи, изпълнени с омраза и презрение. Тя очакваше, че Рейф ще даде сигнал да потеглят.

Наместо това, късно следобеда той се приближи към нея с бебето в ръце. То гореше от треска и плачеше сърцераздирателно с разперени ръчички и краченца. По коремчето му бяха избили черни пъпки.

Шестнадесета глава

— Не — дрезгаво извика Ани. — Не! Не може да бъде! Сутринта й нямаше нищо! — Говореше и сама не си вярваше. Болестите никога не се проявяват по едно и също време и с еднакви симптоми.

Лицето на Рейф бе мрачно. Само един от индианците, който имаше черни петна, белег на вътрешен кръвоизлив, бе прескочил трапа. Той беше як мъж, а не бебе и въпреки това все още беше много зле. Рейф знаеше, че за бебето няма надежда.