Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 69

— Семейството на Дейв ли?

— По-малкият му брат е ученик. Но това няма значение — все още не ми беше предложила да седна. — Това е дълга история, Тим. Защо си дошъл?

Погледнах я и казах умоляващо:

— Ейлин! — тя чакаше. Хванах се за сламката, подхвърлена в началото на разговора. — Виж какво, дори да помагаш на семейството на Дейв, вече няма никакъв проблем. Сега съм пълноправен член на гилдията и мога да ти помогна с всякаква сума, която ти е необходима.

— Не — тя поклати глава.

— Но защо, по дяволите? Казах ти — разполагам с неограничени…

— Нищо не искам от теб, Тим. Благодаря все пак. Справяме се прекрасно — семейството на Дейв и аз. И работата ми не е лоша.

— Ейлин!

— Вече те молих веднъж, Тим — изрече тя, продължавайки да стои неподвижно. — Защо си дошъл?

Ако се бе превърнала в камък, сигурно нямаше да се е променила толкова в сравнение с онази Ейлин, която познавах. Сега ми се струваше далечна и чужда.

— За да те видя — отговорих аз. — Мислех, че ти сигурно ще искаш да разбереш…

— Знам всичко — в гласа й не се забелязваше и следа от емоции. — Разказаха ми. Ти също си бил ранен, но сега си наред, нали, Тим?

— Да — бях отчаян. — Но не съвсем. Коляното ми продължава да ме понаболява и не се сгъва. Лекарите казаха, че ще си остане такова.

— Това не е хубаво.

— По дяволите, Ейлин! Недей да говориш с мен като че ли не ме познаваш! Та аз съм ти брат!

— Не. Единствените роднини, които имам и на които държа, са семейството на Дейв. Те имат нужда от мен. А ти нямаш и никога не си имал. Винаги си гледал себе си, единствено себе си.

— Ейлин! — умоляващо изрекох аз. — Знам, че ще ме обвиниш поне отчасти за смъртта на Дейв…

— Не — прекъсна ме тя. — Не можеш да промениш това, което вече е станало. Грешката беше моя. През всичките тези години се опитвах да убедя себе си, че всъщност не си такъв, какъвто изглеждаш. Мислех, че в теб има нещо, до което Матиас не е успял да се добере, нещо, на което само му трябва шанс, за да се прояви. Точно на това разчитах, когато те помолих да решиш дали да замина с Джейми. Когато ми писа за намерението си да помогнеш на Дейв бях сигурна, че онова дремещо нещо у теб се е събудило. За съжаление и в двата случая сбърках.

— Ейлин! — изкрещях аз. — Какво съм виновен аз, че попаднахме на луд? Сигурно е имало начини да го спася. Карах го да ме остави, когато ме раниха, но той не пожела. Не разбираш ли, че вината не е изцяло моя?

— Разбира се, че не, Тим — произнесе тя и аз се втренчих в нея. — Аз не те обвинявам. Ти не носиш по-голяма отговорност от полицейското куче, което е обучено да се хвърля върху всеки бягащ човек. Ти си точно това, което Матиас направи от теб — един унищожител. Вината, разбира се, не е твоя, но това нищо не променя. И въпреки борбата, която водеше с него, учението на Матиас за унищожението те е изпълнило докрай, Тим, и не е оставило място за нищо друго.

— Нямаш право да говориш така! Не е вярно! Дай ми още един шанс, Ейлин, още един шанс и аз ще ти докажа, че не е вярно!