Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 70

— Много съжалявам, но е така — твърдо заяви тя. — Познавам те по-добре от всеки друг, Тим. Просто не исках да вярвам, но явно се налага. Особено сега, в името на семейството на Дейв. Те имат нужда от мен. Не успях да помогна на него, затова ще се постарая да помогна на тях. Не знам докога ще мога, но за тази цел не бива да те виждам никога. Ако ти позволя чрез мен да се добереш до тях, ти и тях ще унищожиш.

Млъкна и ме погледна. Исках да й възразя, но разбрах, че няма смисъл. Просто мълчаливо стояхме на метър и половина един от друг и се гледахме през пространството, което всъщност беше много по-голямо — една бездна, по-дълбока и по-широка от всичко, с което се бях сблъсквал досега.

— Мисля, че е по-добре да си тръгваш, Тим.

Думите й ме върнаха в настоящето.

— Така е — унило се съгласих аз. — Струва ми се, че ще бъде по-добре и за двама ни.

Обърнах се и се отправих към вратата. Известно време таях надеждата, че ще ме извика да се върна. Но зад мен не се чуваше никакво движение. Минавайки през вратата, за последен път се обърнах назад.

Продължаваше да стои, без да мърда от мястото си, сякаш не ме познаваше и чакаше да си отида.

Излязох. Върнах се на космодрума съвършено разбит и самотен, самотен, самотен…

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Излетях към Земята с първия възможен кораб. Сега имах предимство пред всички, като изключим дипломатите, и се възползвах от него.

Пак си наех първокласна каюта, но се чувствах още по-самотен отпреди. Затвореното пространство на помещението приличаше на убежище на отшелник като мен, подобно на пашкул, в който имах възможност да се затворя и да се съвзема, преди да се появя отново пред хората. Защото бях напълно разголен, чак до самата същност на старото ми „аз“. Не бе останала нито една илюзия, на която да се уповавам.

Голяма част от тези илюзии бяха изкоренени от Матиас доста отдавна. Парчетата обаче останаха — като измитите от дъжда спомени за руините на Партенона, които бях свикнал да гледам като малък през видеоекраните. След като смъртоносната диалектика на Матиас откъсваше поредното късче от моите нерви и мускули, Партенонът опровергаваше всичките му аргументи, или поне така смяташе невръстният ми мозък.

Преди е било така — следователно аз грешах. Партенонът съществуваше от дълбока древност и ако земните хора са това, за което ги представяше чичо ми, той никога нямаше да бъде построен. Но той съществуваше — това поне виждах със собствените си очи. Сега обаче бяха останали само руини, а философията на Матиас издържа изпитанието на времето. Въпреки това някак си успях да съхраня мечтата за правото на живот на родените на Земята независимо от променените и величествени чеда на другите планети.

Какво казваше Лайза? Ако я бях разбрал, щях да предвидя тази ситуация и да не се надявам напразно, че Ейлин ще ми прости за смъртта на Дейв. Лайза беше споменала нещо за две врати — че били останали само те, чрез които може да се стигне до мен, и че тя е едната. Вече знаех какво имаше предвид — врати, през които до мен може да стигне любовта.