Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 65

Това обаче не ме интересуваше. Докато се лекувах, започнах безвъзвратно да се влюбвам в нея.

Никога не ми е било трудно да си намеря жена от момента, в който се измъкнах от дома на Матиас и започнах да усещам силата и могъществото на своя ум и своето тяло. Момичетата бяха хубави и доста често изпитвах към тях и по-силни чувства. Но преди Лайза всички — и красивите, и грозните — бяха без всякакво значение за мен. Сякаш ловях славеи, които носех в дома си само за да открия на следващата сутрин, че са се превърнали в обикновени врабчета и прекрасната им песен вече е само едно тривиално чикчирикане.

По-късно разбрах, че съм се заблуждавал — били са славеи само в съзнанието ми. Някои черти на лицата им — или може би не само това — ме караха да ги оприличавам на излитащи ракети. Въображението ми работеше на пълни обороти и успявах със силата на думите си да ги заведа там, където имаше много светлина, въздух, зелена трева и буйни планински потоци. Строях им светли словесни замъци, пълни с обещания и красота.

Моят замък винаги им харесваше и те с удоволствие се пренасяха там на крилете на въображението ми, а на мен ми се струваше, че летим заедно. На другия ден осъзнавах факта, че светлината е угаснала, а песента е станала фалшива. Защото те не вярваха наистина в моя замък. Беше хубаво да се мечтае, без да се опитваме да превръщаме мечтата в най-обикновени камъни, дървета, стъкла и керемиди. Когато работата стигаше до реалните неща, моят замък се възприемаше като брътвеж на умопобъркан. Бях длъжен да забравя за него в името на някакъв нормален дом. Може би нещо като пенобетонното жилище на чичо ми — с практични видеоекрани вместо прозорци, с икономични, плоски покриви вместо високи кули, с остъклени балкони вместо открити тераси.

Затова се разделяхме.

Но Лайза, за разлика от останалите, не ме заряза и в крайна сметка се влюбих в нея. Сама, по собствена воля, тя продължаваше да лети на крилете на мечтите ми. Тогава за пръв път разбрах защо е по-различна от другите и никога няма да стане като тях.

Защото самата тя е строила свои въздушни кули още преди да се запознаем. Не й трябваше моята помощ, за да стигне до вълшебната страна — тя е била там много пъти, носена от силните си криле. Сякаш бяхме създадени един за друг. Нищо, че замъците ни се различаваха.

Точно тази разлика ме спря, когато дойде време да изляза от екзотианската си хралупа. Исках да й разкрия любовта си, но тя каза:

— Не, Тим. Още не.

Това „още не“ би могло да означава „не в тази минута“ или „не днес“. Но като видях как се промени изражението на лицето й и как се стараеше да избегне погледа ми, внезапно разбрах. Между нас стоеше нещо. Умът ми веднага ми подсказа името му: