Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 58

— А той скоро ли ще дойде? — ефрейторът беше поразен от тона на по-възрастния човек. Погледна ме обезпокоен. Помислих си, че вече е започнал да съжалява защо е споменал за нуждата ми от медицинска помощ. Само че го бях подценил. Леко пребледнял, но съвършено спокоен, той отново заговори със старшия войник.

— Не знам — отвърна оня.

— В такъв случай аз ще отида до свързочния център. Ти чакай тук, Гретен.

Метна иглопушката си на рамо и се отдалечи. Никога повече не го видяхме.

В същото време яростта и адреналинът в кръвта ми, които ми помагаха да превъзмогвам болката, пронизваща плътта, нервите и костите на коляното, започнаха да намаляват. Вече не чувствах пулсиращата, ужасна болка при всеки опит да си помръдна крака, но една постоянно нарастваща, тъпа болка започна да пълзи нагоре към бедрото — или поне така ми се струваше — и от това ми се виеше свят. Чудех се дали ще издържа, когато се сетих, че това, което ми трябва, е закачено на собствения ми колан.

Там, както на коланите на всички войници, висеше пакет за първа помощ. Въпреки болката едва не се засмях, докато посягах към него. Отворих го и извадих две от осемте таблетки, които напипах. Започваше да се смрачава и дърветата, под които се намирахме, хвърляха плътна сянка, затова не можех да видя червения им цвят, но разпознах формата им — специално произведени за подобни ситуации.

Сдъвках ги и ги глътнах без вода. Стори ми се, че чувам някъде отдалеч Дейв да вика. Но бързият болкоуспокояващ ефект на таблетките вече беше започнал да действа — болката изчезна и аз се почувствах отново цял, чист и почти нов. Не ме интересуваше нищо друго освен собственото ми удобство и телесно спокойствие.

Още веднъж чух вика на Дейв. Този път схванах какво крещи, но думите му не можеха да ме разтревожат. Обясняваше, че ми давал два пъти болкоуспокояващи таблетки от неговия пакет за първа помощ и че сега съм поел свръхдоза. Настояваше някой да ми помогне. Постепенно поляната изгуби очертанията си, след това чух звук, който наподобяваше гръм, а след него зазвуча очарователна симфония — милиони дъждовни капки се сипеха по милионите листа над главата ми.

С тези звуци се потопих в сладостта на небитието.

След като се събудих, известно време не обръщах внимание на събитията около мен, защото не можех да се съвзема от свръхдозата лекарство. Коляното вече не ме болеше, ако не го движех, но беше отекло и подпухнало. Най-малкото движение предизвикваше толкова остра болка, сякаш ме удряха с чук.

Главата ми се попроясни и се почувствах по-добре. Започнах да разбирам какво става около мен. Бях мокър до кости, защото дъждът, дълго задържан от листата, все пак се бе добрал до нас. Недалеч от мен видях една прогизнала група — пленниците и техните пазачи. Сред тях забелязах и непознат човек с черна униформа. Носеше нашивки на сержант. Беше на средна възраст, лицето му изглеждаше изпито и покрито с лунички. Каза нещо на войника, когото наричаха Гретен, и го дръпна настрани, малко по-близо до мен. Явно искаше да говори с него.