Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 49

Дейв се изправи. Беше се оказал по-близо от мен до мястото на „избухване“ на звуковата капсула. За щастие ефективната зона на акустичния взрив има камбаноподобен профил с разширяващата се част надолу. Бяхме попаднали в края на неочаквана разлика между вътрешното и външното налягане. Дейв беше оглушен малко повече от мен. Съвзехме се някак си и започнахме бързо да отстъпваме към касидианските позиции — или поне се надявах да е така, след като сверих азимута по ръчния си компас.

Най-сетне спряхме да си поемем дъх и поседнахме замалко. Продължавахме да чуваме заградителния огън — „ъъъммфф, ъъъммфф“ — недалеч от нас.

— …е наред — въздъхнах аз. — След малко ще престанат да стрелят и ще изпратят пехота, преди да пуснат напред бронетехниката си. С войниците все ще успеем да се разберем, докато със звуковите оръдия и бронетехниката няма. Сега спокойно ще си починем, ще съберем сили и ще тръгнем към фронтовата линия, за да се присъединим или към касидианските сили, или към първата вълна войници на Сдружението — зависи на кого попаднем.

Дейв ме гледаше с изражение, което в първия момент не можах да разгадая. След малко с изненада разбрах, че физиономията му изразява възхищение.

— Вие ми спасихте живота! — произнесе той.

— Спасил съм ти… Я слушай, Дейв, ще се чувствам като последен идиот, ако зарежа помощника си, без да го е заслужил. А оня акустичен взрив само те беше оглушил замалко, това е.

— Вие знаехте какво трябва да се направи, когато се съвзехме — възрази той. — Не мислехте само за себе си. Изчакахте да се опомня достатъчно, за да мога да ходя, и ми помогнахте да се махнем оттам.

Замълчах. Ако ме бе обвинил, че съм имал намерение да се спасявам сам, бих се постарал да го разубедя. Но след като третираше станалото по друг начин, защо трябваше да му противореча? Щом има желание да ме смята за самоотвержен герой — така да бъде.

— Стягай се, защото трябва да тръгваме.

Надигнахме се не без усилие — явно взривът ни беше подействал доста силно — и тръгнахме на юг под ъгъл, който би трябвало да пресича касидианската отбранителна линия, ако наистина се намирахме пред нея.

Още известно време звуците „ъъъммфф, ъъъммфф“ се чуваха напред и вдясно от нас, след това заглъхнаха в далечината. Бях се изпотил от напрежение и се надявах, че ще стигнем до касидианските позиции, преди да са ни настигнали пехотинците на Сдружението. Произшествието със звуковата капсула ми напомни, че целият ни живот е един низ от случайности. Исках колкото може по-бързо да заведа Дейв в укритието, за да имаме възможност поне да преговаряме с черноризците, преди да започнат да стрелят. Що се отнася до мен, бях извън всякаква опасност. Моят ярък бяло-червен журналистически плащ показваше и на двете страни, че не взимам участие в бойните действия. Дейв обаче беше облечен със сива касидианска униформа. Вярно, не носеше никакви отличителни знаци и на ръкава му бе пришита бяла лента, която също означаваше, че не участва в сраженията. Стисках палци късметът да не ни напусне.