Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 48

Не бе възможно да следваме направлението, което ни посочи командорът, затова се движехме на зигзаг, съобразявайки се с релефа на местността и доколкото ни позволяваха дърветата. Без аерокара напредването ни беше много трудно.

Към обяд, останали без сили, седнахме да изядем студената закуска, която носехме. Така и не се натъкнахме на никого след срещата с касидианския патрул. Нищо не чухме, а и нищо не открихме. Бяхме се отдалечили на три километра от аерокара, но поради непреодолими прегради по пътя се отклонихме и около пет километра на юг.

— Може да са се прибрали. Имам предвид наемниците от Сдружението — предположи Дейв.

Опитваше се да се майтапи и лицето му бе усмихнато, когато откъснах очи от сандвича и ги вдигнах към него. Постарах се и аз да изобразя подобие на усмивка — все пак му бях задължен. Работата беше там, че той се оказа неочаквано добър помощник, който си държи езика зад зъбите и избягва да изказва предположения, предизвикани както от непознаването на журналистическата работа, така и от неведението му по отношение на начините за водене на военни действия.

— Едва ли — отвърнах аз. — Нещо се готви. — Продължих да размишлявам на глас: — Държах се като идиот след загубата на аерокара. Просто няма да успеем да пресечем цялата гора пеш. Не знам защо, но в тази част на фронта наемниците от Сдружението са отстъпили. Може би искат да увлекат касидианските сили след себе си. Само че защо още не сме видели контраатакуващи черноризци…

— Чуйте! — възкликна Дейв.

Обърна глава и протегна ръка, за да ме спре. Млъкнах и се заслушах. И наистина недалеч от нас чух едно „ъъъммфф“ — приглушен звук, сякаш енергична домакиня тупаше килим.

— Звукови оръдия! — скочих на крака, зарязвайки остатъците от малкия ни пикник да се въргалят на земята. — Кълна се в Бога — най-после започват да действат! Хайде да видим — обърнах се и се опитах да установя посоката, откъдето се чуваше шумът. — Имам чувството, че е малко вдясно от нас… — така и не довърших, защото внезапно се оказахме в центъра на титаничен гръм. Опомних се проснат върху мъха, без да мога да си обясня как съм попаднал там. А на метър и половина от мен се бе прострял Дейв. На около десет метра от нас почвата на поляната беше преобърната. Дърветата наоколо сякаш се бяха пръснали от вътрешно налягане и сега излагаха на показ разкъсаните си вътрешности.

— Дейв! — допълзях до него и го обърнах. Дишаше и докато го преглеждах, отвори кръвясалите си очи. От носа му също течеше кръв. При вида на раните му усетих, че горната ми устна е мокра. Облизах я и почувствах познат солен вкус. Пипнах носа си — и от него течеше кръв.

Избърсах се с едната ръка, а с другата помогнах на Дейв да се изправи.

— Заградителен огън! Хайде, Дейв! Да се измитаме оттук!

За пръв път пред очите ми изникна като жива възможната реакция на Ейлин, ако не успея да го закарам на Касида здрав и читав. Бях абсолютно сигурен в защитата, която съм способен да му осигуря чрез тренирания си ум и език. Само че не можех да споря със звуковите оръдия, които стрелят на разстояние пет или петдесет километра.