Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 46

— Никакво, доколкото знам — отвърна той. Беше слабоват, но жилав младеж, преждевременно оплешивял. Униформата му бе разкопчана около врата. — Но патрулите са си там.

— Хм-м… Какво пък, ще се опитам да се придвижа още малко напред. Благодаря ви.

Върнах се при аерокара и отново излетяхме. Този път се придържах на около половин метър над повърхността и взех курс право към гората. Тук беше доста по-прохладно. Минахме покрай една полянка, след това край втора, трета… Спряха ни — касидиански патрул. Войниците бяха добре прикрити, не успях да забележа нито един човек, докато точно до аерокара не изникна сякаш изпод земята командор със спуснат визьор върху широкото си лице и иглопушка в ръка.

— Какво, по дяволите, търсите тук? — попита той, вдигайки визьора.

— Аз съм журналист. Имам документ, който ми разрешава да посещавам фронтовата линия. Искате ли да го видите?

— Сам знаете какво можете да направите с този ваш документ! И ако имах достатъчно власт, аз лично бих го сторил. Пребиваването ви тук не означава, че сме излезли на неделен пикник. И без това едва осигуряваме поддръжката на нашите хора, а сега и вие се шляете наоколо.

— Защо? — попитах колкото можех по-невинно. — Имате си неприятности ли? И какви са те?

— От сутринта не сме видели нито една черна каска — ето какви неприятности! Оръдейните им позиции са пусти, а вчера не бяха — ето какви неприятности! Вкарайте антената в почвата и се вслушайте — ще чуете шум от придвижването на голямо количество бронетехника на не повече от петнадесет-двадесет километра оттук. Ей това са ни неприятностите! А сега, приятелче, защо не се върнете в тила, за да не ви мислим и вас покрай всичко останало?

— Откъде се чува шумът от бронетехниката?

Посочи напред — към вътрешността на територията, на която бяха разположени подразделенията на Сдружението.

— Значи отиваме там — каза аз, наместих се на седалката и се приготвих да затворя капака на аерокара.

— Чакайте! — викът му ме настигна, преди да съм успял да хлопна капака. — Щом имате намерение да пътувате във вражеска територия, не мога да ви спра. Но съм длъжен да ви предупредя, че тръгвате натам на своя глава. Отпред е ничия зона и шансовете да се натъкнете на автоматично оръжие са доста големи.

— Да, разбирам. Вече сме предупредени — затворих капака със замах. Сигурно недоспиването ме бе направило раздразнителен, но наистина ми се струваше, че се опитва да се прави на наш покровител, без да има нужда. Докато издигах машината, забелязах тъжното му лице.

Нищо чудно и да не бях прав по отношение на командора. Навлязохме между дърветата и след няколко секунди той се изгуби от погледа ни. Продължихме да се движим напред през гората и малките полянки още около половин час, без да се натъкнем на никого. Предполагах, че сигурно сме на не повече от два-три километра от мястото, където според командора ставаше придвижването на бронетехника на Сдружението. В този момент се случи нещо неочаквано.

Чу се кратко изсвистяване, последва удар, който буквално ме блъсна в пулта за управление, след това съм изпаднал в безсъзнание.