Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 40

Замрях, гледайки го отдолу нагоре. Ръката ми застина във въздуха, стискайки документите.

— Кой? Онзи сержант вътре? Той е само един взводен командир, а не офицер. А вие сте не само офицер, но и адютант.

— Няма значение. Получили сте отказ. Не мога да променя решението. Много съжалявам, но не е възможно пропускът на зет да ви бъде подписан.

Чак сега разбрах, че документите, които ми подаде, не са подписани. Втренчих се в тях, сякаш бих могъл да прочета нещо в тъмното или с усилие на волята си да накарам подписа да се появи на празното място, където би трябвало да е. Бях заслепен от силна ярост и почти изгубих контрол над себе си. Откъснах поглед от документите и се вгледах в Джеймтън през отворената врата.

— Значи така искате да се измъкнете от положението! Намерихте си извинение да пратите съпруга на Ейлин на сигурна смърт! Не си мислете, че не схващам — много добре разбирам намеренията ви!

Беше застанал с гръб към светлината и лицето му беше в сянка, затова не можех да видя дали чертите му се промениха. Само изпусна нещо като лека въздишка, след което ми отвърна със същия спокоен, тих глас:

— Вие виждате само човека, мистър Олин, а не Божия Избраник. Време е да се връщам към задълженията си. Приятен ден.

С тези думи той затвори вратата на аерокара, обърна се и се отдалечи от паркинга. Седях неподвижно и го гледах, а в мен всичко се бунтуваше против молитвения стих, който ми подхвърли при тръгването си. След малко се съвзех и разбрах, че трябва нещо да направя. В този момент вратата на командния център се отвори, осветявайки за миг фигурата на Блек, след което отново стана тъмно. Рязко включих двигателя на аерокара, обърнах и се насочих към изхода на военната зона.

Когато минавах през вратата, беше три часът през нощта и караулът тъкмо се сменяше. Тези, които току-що бяха сдали, се скупчиха и започнаха странен ритуал.

Точно ги подминавах, когато започнаха да пеят — най-вероятно един от техните химни. Не слушах думите, но първите запомних против волята си. „Войнико, не питай…“ — това бяха първите три думи и както по-късно разбрах, представляваха началото на специален боен химн, който се изпълнява или по време на празник, или в самото навечерие на битката.

„Войнико, не питай…“ Тези думи продължаваха да звучат в ушите ми, както ми се струваше, подигравателно, докато се отдалечавах с неподписаните документи в джоба. Отново ме обзе ярост. Още веднъж се заклех, че Дейв няма да има нужда от този пропуск. Няма да го пускам да се отдалечава от мен нито за миг през следващите дни и докато трае кампанията. В мое лице ще намери защитник, който му гарантира абсолютна безопасност.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Беше шест и половина сутринта, когато се добрах до преддверието на моя хотел в Кестълмейн. Нервите ми бяха опънати, а в устата и очите ми сякаш някой бе посипал пясък, защото не бях спал повече от двадесет и четири часа. Предстоящият ден се очертаваше да бъде доста напрегнат, така че не можех да разчитам на почивка. Но безсънието в продължение на два-три дни е нещо нормално за журналистите. Само да се захванеш с нещо, което може да се реши за секунди, и не ти остава нищо друго, освен непрекъснато да следиш и да чакаш момента, когато то ще се случи.