Читать «Войнико, не питай!» онлайн - страница 39

— Благодаря ви.

Влезе и седна, като остави вратата открехната. Навън беше необикновено топла пролетна нощ за това време и тези ширини на Нова Земя. През отворената врата ме лъхна приятният аромат на трева и разцъфнали дървета.

— Каква е тази спешна работа?

— Трябва ми пропуск за помощника ми — и му разказах всичко, като пропуснах факта, че Дейв е съпруг на Ейлин.

Когато свърших, той известно време седя мълчаливо. Виждах само тъмния му силует на фона на прожекторите, осветяващи паркинга и командния център.

— Ако помощникът ви не е журналист, мистър Олин, не виждам причини да му разрешим да посещава местата, където са разположени войските ни.

— Той е журналист — поне за тази кампания. Отговарям за него така, както гилдията носи отговорност за мен и за всеки друг журналист. Нашата непредубеденост се гарантира от междупланетен договор, който сега защитава и помощника ми.

Той бавно поклати глава в тъмнината.

— Ще ви бъде много лесно да го измъкнете, ако се окаже, че е шпионин. Бихте могли да кажете, че ви е натрапен насила.

Обърнах се, за да се вгледам по-внимателно в почти невидимите черти на лицето му. Насочих разговора натам точно за да заговори той за това.

— Не, мистър Блек, абсолютно невъзможно. Никой не ми го е натрапвал. Дори положих доста усилия, докато го открия. Той ми е зет — мъжът, с когото Ейлин в края на краищата сключи брак. Искам да бъде мой помощник, за да го изтегля от фронтовата линия, където скоро ще бъде убит — замълчах, за да схване какво му казах. — Искам да спася живота му заради Ейлин. И ви моля да ми помогнете.

Джеймтън не помръдна от мястото си. Нищо не ми отговори. В тъмнината не можех да видя дали изражението на лицето му се промени. Дори и на светло едва ли бих забелязал някаква промяна — макар че му нанесох тежък удар, — защото той беше продукт на едно спартанско възпитание.

Точно по този начин управлявах хората. Дълбоко във всеки от нас се таят чувства, скрити от чуждите очи, които са прекалено сериозни, за да бъдат подлагани на съмнение. Вяра, любов, ненавист, страх, вина, надежда, отчаяние — това са инструментите, които безпогрешно използвах за постигането на целите си, защото на тях човешката психика не е способна да устои.

В случая с Джеймтън Блек свързах молбата си с чувството, което преди време изпитваше към сестра ми. То изисква от всеки горд човек (гордостта беше основното в религията им) да превъзмогне съжалението за едно отдавнашно и честно — според мен — поражение.

Ако сега, когато му разказах всичко, откаже да издаде пропуск на Дейв, означаваше да го изпрати на сигурна смърт. И никой не можеше да докаже, че не го е направил нарочно, след като бях засегнал най-болното му място — гордостта и тъгата по една изгубена любов.

Най-сетне се размърда и тихо каза:

— Дайте ми документите, мистър Олин. Ще видя какво може да се направи.

Подадох му ги и той се отдалечи.

След малко се върна, но не влезе в аерокара, а се наведе и ми подаде документите през отворената врата.

— Не ми казахте, че вече сте искали пропуск и ви е било отказано.